Освен за общата си граница, и за друго са се споразумели трите гранични държави. Тази гранична област на остане неподвластна на санкцията на нито една държава. Именно заради това малката гранична област е станала привлекателна за прогонени от родните си места племена. С течение на времето е оформен своеобразен резерват, наречен „селище Акка“. И в него днес живеят няколко прокудени племена без гражданство.
От Тибет, от Китай, от Мианмар. Всички те потърсили тук своята независимост.
И все пак, най-интересно беше племето пада унг. Племето на Жените с дългите шии.
Това племе бяга от планините на Мианмар. Причина за бягството им било решението на представителите на управлявалата преди години военно демократична хунта насилствено да изтребят вековния обичай на жените да поставят метални пръстени на шиите си. И част от онези, които държали на традициите, емигрирали в съседен Тайланд. Друга част от кръвните им роднини все пак останали в Мянма. И днес можели да бъдат видяни на брега на езерото Инле в областта Шан в Мианмар. И те, както тайландските си братовчеди, припечелвали основно от любопитството на туристите.
Жените на племето удължават шиите си като си слагат обръчи на врата. Започват с един. След като човешкото тяло реагира и увеличи дължината на врата, слагат следващ. Първият меден пръстен се поставя на шията на момичетата на петгодишна възраст. Останалите се добавят постепенно до навършване на 25 години. Не случайно е избран този момент. Чисто анатомично, това е времето, когато скелетът престава да расте. И, водени от природната си мъдрост, него са приели за краен хората от племето. Само едно изключение съществува за този краен срок. Може да настъпи по-скоро, ако девойката се омъжи по-рано.
Така жените удължават шията си до 30 – 35 см. Най-внушителното регистрирано шийно „източване” е наброявало 25 ринга и тежало 9 кг. А най-дългата шия, вписана в рекордите на Гинес, е 40 см.
Рентгенови снимки показвали, че не толкова вратовете се удължават, колкото гръдният кош се сляга от тежестта.
А между шията и ринговете има известно разстояние и понякога пъхат парцалче меду тях. Да не им пари нагорещеният от слънцето метал.
На всичкото отгоре, рингове слагат и под коленете и под лактите си.
Жената с най-много обръчи – респективно с най-дълъг врат, беше направо страховита.
На никоя от жените не минава дори през ум да ги махне. Дали от „проба- грешка“, или по друг начин, но са установили, че махането на тези обръчи на вече увреден човек, неминуемо води до проблеми. И то не до счупване на врата, както аз си мислех. А до задушаване. При това бавно и мъчително. Защото мускулите на шията са атрофирали и не могат да държат главата изправена, респективно, въздухът не може свободно да стигне до белите дробове.
Така и не потърсих медицинско обяснение на това човешко безумие. Но в селото ми се струваше, че май се бяха пооплели в създадените за туристите страшки.
Хем заради пръстените, които държат главата постоянно повдигната, жените губели способността да я обръщат и накланят. И това водело до анатомични изменения. Въпреки това, като полу-легенда, полу-истина ни разказваха за „една жена“, която в зряла възраст уж си махнала обръчите. И много дни се чувствала зле, но на края вратът й си върнал естествения вид и тя заживяла дълго и щастливо.
А доказано било, че при необходимост спиралите можели да се махат и поставят отново, без това да вреди на здравето. Налагало се, тъй като понякога пръстените се оказвали прекалено високи и твърде прилепнали.
Може би да оцелеят, ако в това време на махане на пръстените, лежат неподвижно, за да може все пак да дишат. Но пък как ще се хранят? Отново, може би, някой ще им придържа главата в началото. Но пък колко дълго организмът ще преодолява тези вече, уж настъпили анатомични изменения? Странно, наистина. И доста зловещо на практика.
С категоричност успяха да ни развенчаят друга легенда. Всъщност, те си я бяха и създали. Отново, борейки се за същия този платен интерен на туристите. Те си я и отричаха пред тях. Атракция, какво да се прави. Нали от това се препитават напоследък.
А легендата гласеше, че ако мъжът хване в изневяра своята жена, просто реже пръстените и съпругата умира от бавно и мъчително задушаване. Е, не било, уж, вярно.
Преди да отида при тези хора, аз си мислех, че обръчите се слагат като символ на, по тяхному си разбрана, красота. Оказа се, че не съм права. Членовете на това племе се чувствали до там избрани и специални, че не са искали да смесват кръвта си с чужди племена. И за да няма случайни грешки тип „Ромео и Жулиета“, измислили този достатъчно явно виден признак. Разбира се, слагали са и слагат обръчи само на нежните женски вратове. На европейския ми писък за сексизъм ми отговориха, че не било така. В смисъл, нямоло сексизъм и неравноправие. Мъжете трябвало да работят, поради което не можели да си позволят да си слагат подобни затрудняващи движенията им обръчи. Заради това са ги спечелили жените. Пък и нали те ще износят бъдещото поколение. За да бъде то чисто от чужди генетични примеси, е важно да се опазят от чуждопоклонничество на красотата им именно те. Не че на жените им бяха спестени някои от достатъмно тежките домакински задължения като чистене, готвене, носене на вода и тъкане.
След като се наложил този обичай, първоначално пръстените били изработвани от злато. А това довело и до друга причина жените от племето да не бъдат давани на друг. За да остане богатството в рода. Заради златната изработка, на времето дългата шия се приемала като символ на състоятелност и благополучие.
Друга причина за това била, че така ставали непривлекателни за вражески племена и се спасявали от робство. Тоест, не само не са го правили поради естетически съображения, а с пълното съзнание, че се загрозяват. Но пък нали това е било основното оръжие при древните племенни воини – страховитият вид. Нали за това древните племенни воини изрисували тялото си в страховити цветове. Сетих се за племената, обитавали Нова Зеландия. Те пък плезели език и изобразявали страховити физиономии по време на битка. Далечни светове!
И както често казвам, не може такова необичайно нещо да отмине без легенда.
Та, значи, Жена-дракон се влюбила във вятъра. Когато му казала, че очаква дете, той толкова се зарадвал, че започнал да се върти около нея, докато не родила пашкул, в който бил първият човек от племето падонг( пада унг). И оттогава, в чест на щастливото кръжене, а и за да заприличат на прародителката си – дракон, жените от племето започнали да удължават шиите си със спираловидни пръстени.
Всичко хубаво. Само че това, което ги отличавало от другите тогава, продължава да ги отличава и сега. И ако някога това ги е предпазило от нещо, което са си нарочили, то в днешно време определено им пречи. В съвременни условия членовете на това ( а и на другите живеещи в тази област) племе, притежават лични карти, на които е отбелязано, че са без националност. Имат право да работят единствено в най-близко намиращият се град Чианг Рай. По ред причини работят само мъжете. И то най-ниско платената работа. Нямат образование, нямат дори статут на нечии граждани. Самите членове на племето вече съзнават, че е настъпил моментът на асимилация. Осъзнали са, че това може да стане като започнат да изпращат децата си на училище. И са започнали. С момченцата добре. Но когато на училище отиде малко сладко момиченце с обръчи около врата си, процесът на асимилация силно се пообърквал. Най-малкото другите деца не ги приемат като равни. А не са редки случаите и на подигравки и на детско отхвърляне. И така, малко по малко, мъдростта на времето им подсказала, че вратните обръчи трябва да останат в миналото. Заради това днес все повече малки момиченца се разминават с тези отличителни знаци.
И това малко сладко създание било последното, белязано от племето с шиен пръстен.
Напоследък племето изоставило и друг свой навик, водещ до отличителен белег. Още от времената, когато живели в Мианмар, зъбите им били кърваво червени-черни. Този отличителен белег придобивали с почти непрекъснато дъвчене на тютюн от най-ранна възраст.
Като се замисля, доста отличителни черти са си създали тези хора. Кървави зъби, дълги шии. Ако някой все пак ги пожелае, за истинска любов ще иде реч. Въпреки че с тези обръчи нещо не беше ясен процесът по консумиране на тази любов. И понеже туристите мяра нямаме, един мъж от групата ни обективира в словесен въпрос наличните у всички нас мисли в тази насока. Нямало проблем, увери ни водачът. И като гледахме прекрасните малки деца, тичащи наоколо, прав ще да е бил.
Интересен беше този ден. Много красиви подаръци ми направи.
Срещна ме с различните. И ми показа моята уникалност като част от прекрасния ни народ.
Малко по-рано седнахме да обядваме. Обичайно, тези обяди се провеждаха на специални, отредени за подобни туристи места. Голяма столова, шведска маса. За да може да бъде нахранена всяка група, независимо от времето й на пристигане.
На масата се случих с група бразилци. Започна обичайният разговор, стартиращ неизменно с въпроса „От къде сте?“ Бразилците бяха от бяло-латинската прослойка на държавата. Веднага, след като разбраха, че съм ходила в Бразилия, проявиха жив интерес дали на север, или на юг. Един през друг започнаха да ми обясняват, че на юг са съвсем други хора, пък те самите живеели на север, където било значително по-хубаво. Не се уточниха защо. Но нали си имах лични впечатления.
На юг си живеят черните потомци на доведените от Африка бивши роби. На практика цялата южна част на Бразилия създава впечатление, че просто си объркал полета и си кацнал в Африка. И едва в малка част на север, около столицата Бразил и Сао Паоло може де се видят „бели“ представители на латиносите.
След като на свой ред им казах, че съм от България, видях в очите им обичайната липса на представа къде ли може да бъде това чудо. Уточнението от моя страна, че е в Европа, добави едни малко по-ярки проблясъци. За момент се почувствах леко некомфортно. Но следващите няколко обменени изречения ме изстреляха в космоса. Попитаха ме на какъв език говорим в моята страна. И аз им казах, че си имаме свой собствен, български език. Такова учудване, граничещо със завист, видях в очите им, че побързах да добавя, че не само си имаме собствен език, но си имаме и собствена писменост и азбука. Сега вече завистта просто избуя в очите им.
Замислих се. Цяла огромна по площ Бразилия, да не говорим за цяла Южна Америка, говори на езика на колонизаторите си. Бразилия – португалски, останалата Южна Америка – испански. Дори не споменават родните си и отдавна забравени езици.
А ние, малка, неизвестна сега България, си имаме собствен език. Че и собствена азбука и писменост, които, беля, сме дали и на други добри хора. Всъщност, мили братя българи, имаме много много поводи да се гордеем! И то не малко значими. Винаги от тогава, когато се почувствам по някакъв повод дори мъничко тъжна, споменът за обяда с бразилците ме напълва с достатъчно гордост, че да се отделя за мъничко над земята.
Прекрасният ни ден, наситен с какви ли не преживявание приключи при руините на най-старата столица. Чианг Шан. От тук тя се премества в Чианг Рай. След това в Чианг Май. И бавно и полека, чисто географски дори всяка следваща столица се предвижва към Банкок.
Много не беше останало от Чианг Шан. А и уморени бяхме. И ние, и екскурзоводът. Та, много история не получихме.
Но нямахме и против. Нямаше нищо по-хубаво след този наситен с емоции ден, просто да срещнем залеза в тишината на древния град.
