Както често, тръгвам на пътешествие, открадвайки малко време между служебните ангажименти. Така и този път. Не успях да прочета, или да разгледам повече снимки за това, което ни предстои по пътя. В нишата между многото работа сътворих програмата за пътешествието около Ивайловград. Само дето, като едни сущи отличнички, с Дона успяхме да покрием тридневната програма за два дни. И надвисна със страшна сила въпросът – А какво ще правим утре? Така и така бяхме в другия край на прекрасната ни родина, не биваше да се пропуска възможност да изръшкаме и още нещо наоколо. И като най-удобно, любезният Гугъл ни посочи Глухите камъни.
И за пореден път установих, че хич не обичаме да слагаме табелки до подобни места из родината ни. Та все до помощ от публиката се налага да достигам.
А на това пътуване нашите ангели – упътчици бяха облечени в униформите на КАТ и гранична полиция. Дали защото районът е близо до границата, или просто служителите на реда си изпълняваха съвестно задълженията, доста често ги срещахме по пътя си. И всички те бяха олицетворение на честта на пагона. Както ме подкачи Дона, и без да ме спират, видех ли полицай, давах десен мигач и спирах. Не можех да пропусна такава жива сила по пътя към неизвестното. И всички те се оказваха изключително информирани за всякаквите долмени и светилища наоколо.
Та и към Глухите камъни служител на гранична полиция ни напъти. Единственият, който ни спря. Каза, че би трябвало да провери багажника, но като ни видял, не мислил да го прави. Явно вдъхвахме доверие. Веднага изразих готовност да му покажа двете ни чанти и останалите, също две, райски ябълки. Защо само две, учуди се полицаят. Ами изядохме си ги. Нали трети ден обикаляме наоколо.
Зарадвах го с констатацията си, че Ивайловград много ви хареса. Със светнали очи потвърди, че и те си го харесват. Само дето младите бягали. Само двама лични лекари им останали. А болницата съвсем я закрили.
Странностите на съвремието ни. Цялото население се събира в 3-4 града. А останалите замират в отминаващата си слава.
Поговорихме си с господата от гранична полиция. И изключително любезно и грижовно ни обясниха как да караме по пътя си, докато една беседка не видим.
И си подкарахме ние към Глухите камъни. По пътя Ивайловград- Дъбовец – Любимец. На около 42 км. от Ивайловград, видяхме целената в ляво от пътя беседка. А до нея си имаше достатъчно широко уширение, та светлосиният Хюндай там обеща да ни чака. След кратка разходка установихме, че по черния път, по който се движехме пеша, можеше и лек автомобил да мине, но разходката е изключително приятна. А и пътят е тесен, та минаващите с кола неминуемо биха обгазили пешеходците.
До беседката на пътя е поставена, макар и малка, табела. А мястото е познато на навигацията на гугъл карти, така че до беседката би трябвало да стигнете без проблем.

Черният път след беседката ни откри поглед към върха със светилището и връх св. Марина зад него.
Обиколката на светилището отнема малко повече от час. Както щяхме да разберем малко по-късно, хубаво е да се отделят поне два – три часа. Толкова ние не бяхме отделили.
Но удобните обувки са абсолютно задължителни. Теренът е неравен и има макар, и не стръмни изкачвания.

И ни отведе до нова беседка и шарена пейка до нея. Именно там вече беше необходимо да се остави дори превозното средство, стигнало до нея.
От нея тръгваха и три пътеки. Всъщност, най-дясната нямаше много вид на пътека. Или поне не на обхождана скоро. Така че, следвайки указанието на поставената саморъчна табела на беседката, последвахме по-левия от двата останали пътя. По-късно срещнатите добри хора ни изведоха от комплекса по десния път. Така че и двата да хванете, все до целта ще стигнете. А двата пътя започват и завършват обиколната пътека около Глухите камъни. Три броя стълби предстои да се минат. А там вече има наслагани малки табелки.

И тъй като по лявата тръгнахме, до първите две огромни скали стигнахме.

Както казах, с нищо не се бях подготвила за гледката. И затова тя бе така изумителна. Ясно и геометрично правилно изсечени в скалата множество трапецовидни ниши.
Ето ги тези трапецовидни ниши, за които съвсем скоро четох и се чудих как ли ще да изглеждат! Не можех да повярвам, че виждам подобно нещо. И че тази гледка е на територията на родината ни. На 2 часа от родния Пловдив.
И съвсем му е времето за представянето.
„Глухите камъни представлява един от най-големите скално-култови комплекси в Източните Родопи. Разположено върху няколко скални масива, разделени от дълбоки проломи, върху монолитните му скални блокове са издълбани над 200 трапецовидни ниши.
Изследователите му предполагат, че е възникнал още през ранножелязната епоха. А трапецовидните ниши и зооморфните и антропоморфните скални профили сочели възникването му още в енеолита.
Макар и сътворено преди тях, през античността свещеното място било използвано от древнотракийските племена, населявали района. А използвали го те освен за светилище, и за некропол. И в тези трапецовидни ниши се предпола, че бил полаган прахът на починали знатни траки от района. Основната част от нишите са трапецовидни, но има и засводени, и правоъгълни.
Подобни ниши били открити на много места из Източните Родопи.
А изследователите на това при Глухите камъни предполагат, че светилището е част от цял комплекс, свързан с тракийско селище, съществувало южно от скалите в посока към река Арда“.
Това прочетох тогава като официална версия. Случи се така, че ме срещна Вселената след това с хора, ходещи и изследващи подобни светилища от години. И почти нищо общо няма според тях официалната версия за съществуването на трапецовидните ниши. Или поне тази, свързана с полагане на урните с праха на покойниците.
Живи очевидци не останали, та никой не може да бъде сигурен във версиите си. И все пак далеч по-ритуално-духовни функции определят на нишите запознатите. Ако и да били свързани със смъртта, то по-скоро като място на извършване на свещените ритуали по изпращане на душата към вечния й път.
И изследвания правили значителен брой от хората. И до най-различни изводи стигнали. И писах за тях при скалните светилища над с. Обичник и над с. Чавка.
Наименованието пък „Глухите камъни“ дошло от липсата на ехо покрай тях. Ама истински никак няма ехо. Заради липсата на ехо, в тъмните векове на турското ни владичество, покрай камъните се криели местните от турските нашествия. Спокойно можели да викат и шумят децата. Нямало да ги чуят насилниците.
В долната част на първата скала има издълбана доста дълбока ниша с още по-интересна форма. Ту на полупрофил на човек ми заприличваше, ту на човешко лице в анфас.
А в нея, освен далеч по-съвременните и цветни надписи, се намира прословутият петроглиф (каменен надпис), значението на който учените не са разгадали до днес.

И докато първата скала буквално е пробита като медена пита от множество трапецовидни ниши, на отсрещната нишите се извисяват чак в най – горната й част.

И ето ги двете вече от другия им край.

През още няколко големи скали

Стигнахме до последния скален масив.

Пълен с информация беше той.
И нетърпеливо се закатерихме нагоре по изсечените стъпала в края на скалата. Въпреки хлъзгавината предвид падналия сняг, стъпалата по-скоро изглеждаха, отколкото да бяха страшни.
Част от изследователите предполагат, че по тези стълби преминавали в древността религиозни шествия. И водели те до площадката на върха, на която били извършвани ритуалите на жреческите гадания.
И там, на площадката, открихме издълбана в скалата щерна – огромен съд за вино за ритуалните гадания.
На самия връх на скалата пък имало издълбана малка дупка, в която жриците сипвали вино и извършвали своите гадания. Твърде бяха хлъзгави камъните, та не посмях да се кача.
А отдолу видях поставен върху скалите камък. Не беше така добре оформен като трон, както тези при светилищата Скумсале и Кулата при Стрелча. Но и от него се откриваше също така вълшебна гледка. Само че към язовир Ивайловград.
И докато снимах наоколо, подтичвайки като бодър турист, неуспяващ да прочете разположената пред очите му информация, до слуха ми достигна човешки говор. И както често, добрата ми пътешественическа орисница ми беше изпратила добри хора да разкажат.
Прекрасно семейство от Любимец, посещаващо често свещеното място.
И потекоха разказите им.
Ето така била разположена църквата. В близкия край бил входът й. А в дъното олтарът. И до сега те не позволяват да се стъпва там. Прекалено е свещено мястото. Но успяват всеки път да усетят енергията му.

А до църквата ясно се очартавал друг зид. Явно на жилищна постройка.
По-късно прочетох, че част от монашеска обител била, вероятно разрушена и разграбена от войниците на Третия кръстоносен поход.
А южно от скалите били открити основите на различни сгради с представителен вид, както и останки от крепостна стена.
Намерени били от изследоваталите и съдове, служили за преливане на течности, мраморна плочка с изобразен на нея символ, както и монети, една от които от елинския град Абдера, намирал се при устието на Места
А зад църквата се отваря буквално прозорец на края на скалата. Така и го наричали местните. Прозорецът, гледащ към върха „Св.Марина“. Отново силно енергийно място.
-Все бързате вие – отсече дамата – а трябва поне един -два часа да си отделиш. И с кафе, или чай да застанеш тук и да притихнеш. Няма да искаш да си тръгнеш, толкова е силно мястото.
А днес прекрасен човек от Любимец с име Костадин Кьосев изградил в една от тях параклис. И икони разположил. И свещички оставил. За който има нужда да отправи благодарността и молбата си към Висшите.
Че и за аптечка се погрижил. И отново в параклиса я поставил.
Негово дело били и самоделните табели по пътеките.

Семейството ми разказа, че параклисът пазителка си имал. Жена с дълга коса, чийто образ е изсечен в скалата. А до нея образи на лъвица съзряха. И като цяло, мястото се пазело от Лъвица. А образът й местните виждат навсякъде в скалите. Че и самите скали намират да са във форма на легнала лъвица, или пък само на лъвска глава.

И друго ми показаха.
Слънчев часовник до гробницата-параклис. Така се прехласнах, че забравих да го снимам в по-близък план. А отблизо ясно се виждаше онова малко жлебче, оформено до по-голям жлеб. Точно както на светилището Качулата до Стрелча. Там ми бяха разказали, че такива жлебчета оформяли древните в своите палео – обсерватории. Сочело винаги на Изток. И по отразяването на слънчевите лъчи по него в различните дни от годината, сътворявали своя календар.

А под слънчевия часовник триъгълник правилен е изсечен. Нищо не се знае за сега за него. А камъните били паднали скоро при страховита буря. И заради тях вече не можел да се види образът на мъжка глава с брада, който до скоро виждали местните от определен ъгъл.

Заведе ни семейството и зад скалата. А там два ясно разграничени гроба се виждаха. Че са гробове не е така странно. Има немалко такива. Не сме безсмъртни.
Размерът на гробовете е итересен. Зловещо ми беше да снимам някого за мащаб, но бяха значително по-големи от нашите.
И разказа семейството как на младини идвали. И при първите разкопки разбрали, че археолозите открили скелети на хора, високи над два метра. Покрила се тази информация. И останала сега да мъти неспокойните умове като моя в търсене на доказателства за съществуването на онези наши древни, огромните атланти.

А оттам по пътеката зад скалата слязохме и се оказахме отново на нашата беседка. Извършили бяхме пълна обиколка на светилището.
Благодарихме искрено на добрите ни срещници и продължихме към следващите ни обекти.
И ако се случите тук, не пропускайте и до долменът до с. Хлябово да отскочите, и до домът на Слънцето Палеокастро до Тополовград също.

