Скалните ниши над село Обичник

Нали си имахме цяло съзвездие откриватели в групата, смело тръгнахме по тях. И ни поведе Христо Тодев към открити от него скални ниши над село Обичник.  Колко пъти съм се убеждавала в прекрасните имена на селата в Източните Родопи. Прекрасно е и това! Колко обич е събрало!

Намира се селото на около 16 км от Момчилград в посока Крумовград. Няма си табела отбивката за селото, но пък то е познато на навигацията на „Гугъл карти“. Само дето познанството им явно съвсем платоническо останало, та не се разрастнало до построяване на хубав път до селото чак. И след отбивката навлязохме в черен път. В общи линии, всичките ни коли го минаха. А не беше и дълъг. Само дето рядко срещаните насрещно движещи се автомобили създаваха шофьорски тръпки.

На около 2 км шофиране по черния път оставихме автомобилите вдясно на пътя. До старо турско гробище. С най-странния вход. Не че си нямаше голяма порта в другия край, но от  към нашия достъпът беше с висока стълба над оградата. И не че не се развихри дискусия относно тънкия замисъл на твореца на тази стълба, но  единодушна версия не изнесе дискусията.

Така или иначе, стълбата си е чудесен ориентир. И само тази задача да изпълни, пак доволно.

Пътеката не е обозначена, а е известна дори на познавачите съвсем отскоро. Така че преди гробището вдясно и навътре в гората. Съвсем след малко ни изведе до друго, значително по-голямо турско гробище, оградено с телена ограда. И по тази ограда тръгнахме нагоре.

И не закъсня първият каменен комплекс вдясно от пътеката. С прецизно подредени един до друг, че и върху друг, обработени каменни късове.

От тях пътеката изви наляво. И десет минути от началото на пътя, пред нас се изправи първата скала с изсечени в нея скални ниши.

Отстрани на пътя, сякаш за да оформи портал за преминаване, се издигаше по-малка скала. И само една скална ниша беше изсечена в нея. Доста по-дълга и с една идея по-малко трапецовидна форма. Дали пък не беше знак някакъв?

Поснимахме ситуацията от всички страни и продължихме по пътеката нагоре.

След нови десет минути се изправи пред погледите ни и втората целена скала. С цяло множество трапецовидни скални ниши. Изключително правилни, еднакви и дълбоки.

На всичкото отгоре, изработени на достъпна за нашего брата височина.

Първите ниши, до които успях да се докосна!

При обхода си Христо Тодев успял да се качи над скалата. И оттам ясно се виждал изсечен в скалата полумесец над нишите. Сякаш за да отвежда водата и да ги пази възможно сухи.

Разговорихме се по-късно с Анатоли и Атина за предназначението на тези ниши.

За жалост, както често казвам, с живи свидетели не разполагаме. Не разполагаме и с останали писмена. Та, всичко е въпрос на догадки и логически предположения.

И според тях, най-вероятно различно е било предназначението им. Не напразно различно количество от тях са дълбани в различните скали. На някои от скалите се намират по една до три. А другаде, както тук, цяло гъмжило.

Така е дълга и интересна темата, че ще си позволя да й отделя нарочно писание.

Стоейки при тази скала, най-логично от известните предположения за предназначението на скалните ниши ми звучеше това за акустичните приемници. Така удобно бяха разположени те, че успяхме да пробваме акустиката им. И при удари с длан  съседните ниши издаваха различни тонове. Дали пък не са строили древните огромен и величествен музикален инструмент? Няма да забравя как като дете гледах първия орган в живота си. В общи линии, почти толкова космополитно ми изглеждаше.

Тръгна Стоил да се катери по нишите и установи, че встрани от тях били издълбани малки ямки, прекрасни за захващане с ръце при катерене. Значи, може би, наистина били обслужвани нишите. И не еднократно, а достатъчно често, за да се осмисли нуждата от оформяне на ямки за захващане.

Уникално беше ехото, произвеждано от нишите при вик, отправен в дълбините им. Отскачаше той, удряше се в отсрещните хълмове  и се разстилаше из цялата околност.

Дали пък не са общували така помежду си нашите предци? Или са си предавали някакви  значими сигнали?

Замери Костадин Димов радиацията на скалата. Предизвикал го вулканичния й характер. И не откри отклонения.

Но пък в една от нишите, образ на лъвска глава откри въображението ни.

Не разсъждавах повече. Просто поседях и погледах. Каквото и да е било предназначението им, на прекрасно място бяха сътворени!

И друга от версиите ми звучеше правдоподно на това място. За използване на нишите за енергийно зареждане. Имало такива по-големи ниши, в които можело да се положи цяла човешка глава. И полагайки я, посетителят поемал с тялото и сетивата си образувания резонанс от произвежданите в нишите звуци.

Въпреки че тези ниши, не че не бяха големички, но чак пък глава, може би,  трудно би се побрала.

И, разбира се, най-популяризираната версия, която не я прави най-вярна. За изграждане на нишите за полагане в тях праха на кремираните мъртви.

Ако приемем, че нишите са изпълнявали различни предназначения, можем да приемем, че в някои от тях са полагали и прах.

И най-романтичната версия. За изграждане на нишите от младите момци. Които за да докажат възмъжаването си, градили нишите в твърдата скала. Хем да демонстрират сила, хем пък и умения. Че повечето все на голяма височина и в трудни скали над пропасти били градени. А на високо  и поради друга причина. Нали възмъжаването и духовно било. Пък и връзка с Бога се търсела. И именно на високо, на границата с въздушното, следвало да бъдат изградени. Пък и по-чисто и свято се приемало въздушното пространство.

И поредната версия. За времевите портали. Ах, как ми се иска да е вярна тя! И да премине някой древен трак и да успокои развинтената ни фантазия.

Но тъй като това не стана, или поне не сега, поехме енергията на святото място и тръгнахме наколу по стръмната пътека.