Приказна и мистична е Родопа планина, такива са и хората, които живеят сред хълмовете й, дълбоко в душите им е вкоренена българщината. В тъмните векове на османското владичество предците на част от тях са сменили религията си, но днес това няма значение, тук се уважава всяка вяра. Но най-вече, всички са запазили в сърцата човечността си и са дружни, а и си помагат.
Менко ни разказа два случая. Два случая за големи бедствия, в които хората се втурнали да помагат като един.
Преди години се случил пожар. Зад село Ресьовци има хребет и от там хората видели, че над село Лъгът е паднала гръмотевица и е подпалила пожар. Съобщили на кметовете на селата Арда и Могилица и веднага тръгнали натам. Кметовете не се обадили на пожарната, а минали по селото, събрали всички от дворовете и от кафенетата и поели към пожара.
„Всички знаем, че в първите 15 минути до половиния час не го ли овладееш, огънят става неспасяем“, рече ни Менко. Тръгнал и той тогава, натоварил много мъже на джипа си, всеки носел в ръцете си пълна с вода водна пръскачка, от онези, с които пръскат лозята си. Поел не по обиколния път, а направо през планината, през неравните урви и коловози. „Тогава наистина карах“, продължи разказа си нашият водач, „гъзетата на мъжете дори не опираха в седалките, така подскачаха“. Но никой не обръщал внимание на това, само държали помпите (пръскачките) в ръцете си, да не се спукат и да не се излее водата. Съвсем след малко били там, мъжете скочили от джипа, Менко само завъртял джипа да не се запали и влязъл в огъня и той. Навреме пристигнали, с няколко помпи угасили пожара, не му дали да се развихри.
Разказваше Менко, а от телефона му звучеше дълбока родопска музика, разнасяше звуците си по хълмовете, стигаха чак до онези над село Лъгът, селото, което смелите родопски мъже спасили от изгаряне.
Пак преди няколко години, на 6 март паднал толкова голям сняг, че повалил металните стълбовете не електроснабдяването. Арда, освен че била с отрязани пътища, останала и без ток, повече от седмица преживели арденци без никакво електричество. Това не успели да поправят съвсем сами, но отново не стояли да чакат. Отново всички отишли при стълбовете. Нямало какво да правят, кметът ги разпределил и започнали да оглеждат кои жици могат да бъдат вързани. Вързали каквото могли със сезал, че като дойде групата от Енергото, не да правят нови кабели, а само да ги качат. Така и станало, когато хората от аварийната група успели да преминат през затрупаните пътища, набързо качили вече вързаните кабели и селото вече имало ток.
От тогава всяка къща има агрегат. „Знаете ли какво е да се събере цялото село на едно място да гледа сериала?“, с усмивка ни попита Менко. Тогава само в кръчмата имало агрегат и там се събирали.
„Тогава се сдушава народа, тогава виждаш близостта, няма разлика каква вяра са хората“, продължи родопският мъж. Особено било видно това по врее на погребение. Независимо кой е покойникът, всички отивали, да отдадат уважение към хората, които скърбят за близкия си. А и ритуалите били подобни. Разликата е, че мюсюлманите не се кръстят, а християните не обръщат дланите си към небето, когато се молят. „Няма разделение при нас“, продължаваше да се усмихва Менко, „ако го чуете някъде, това е от върхушката в парламента. Така се перат парите. А тука няма какво да перем“. Гледах зелените хълмове, слушах разказите, слушах и родопската музика и безкрая им навлизаше в душата ми. Наистина нямаше какво да перат тези хора, пошегувахме се, че халищата са ги изпрали. И така беше, чисти са хората на Родопа планина, чисти и човечни, готови да се притекат на помощ винаги и на всеки.
Сетих се как преди години гостувах на близки приятели от съседното село Смилян. Тогава, докато бяхме на масата на домакините ни се чу, че се запалил покрива на къща в другия край. Не успях още да асимилирам новината, когато рано на другата сутрин видях върху къщата качени множество мъже, които вече чукаха, режеха и строяха новия покрив.
И друга история ни разказа Менко, за времето, когато продавал бяла техника на изплащане. Лихва не взимал от никого, така го бил научил дядо му, че е грях да се взима лихва от обикновените хора. Заради това само разделял сумата на вноски и ги записвал на гаранционната карта на закупения уред. Случило, че продал две перални в едно семейство, една на бабата, една на снахата, на изплащане и двете. Само че починал мъжът, а един месец след това починала и бабата. След като разбрал, Менко вече не се и вясвал в тази къща, забравил за дълга и отивал само ако имало нещо за ремонт. Минало известно време и го спрели и двете снахи, напомнили му за дълга си и настояли да му го платят. Менко отказал, рекъл, че е забравен, че нямат нищо за плащане. Но тогава едната от тях казала: „Ние сме видяли на едната гаранционна карта какво пише, какво и на другата. Абе човек, ти знаеш ли, че мъжът ми стои закачен, не може да му премине душата, защото ти дължим пари“. И бабата също стояла закачена и не можела да премине. И така, не го оставили на мира, докато не му изплатят и двете перални.
Спомени от социалистическото време.
Музиката на родопската песен позаглъхна, а Менко ни върна в спомените си в едно друго и тъжно време, във времената на социалистическия строй. Тогава целият район бил граничен и тук било почти невъзможно да дойде някой външен. За туризъм и не можело да става въпрос, но в селото от време на време идвали бежанци. Тогава те не искали да влязат, а да излязат от страната ни. Както и сега, така и тогава, тук била последната външна граница, този път на социалистическия блок. И от тук разни хора от социалистическите страни се опитвали да се прехвърлят нелегално към Гърция. Идвали уж на курорт по Черноморието ни, намирали си пътя до граничните села и търсели начин да преминат през планината. Водели се по някакви карти, само че не знаели за тънката хитрост на граничните ни служби, те изградили кльона (охранителните стълбове с опъната между тях телена мрежа) на 2 километра навътре от истинската граница. И когато някой бежанец все пак успявал да го премине, не успявал да се зарадва, че вече е в гръцко и попадал под автоматите на нашите граничари.
Дори местните нямали право да ходят сами по хълмовете. А там растяли сочни малини и къпини. За да ги берат, на жените-берачки плащали по 1,20 лева надница, а войниците, които ги охранявали заради граничния район, получавали по за 8 лева на ден.
И не се изчерпвали с това безумията на времето. Местните така били надъхани, че всеки, който иска да премине границата ни е крайно опасен диверсант, че сами се стараели да спрат и предадат на властите, ако видят някой желаещ. Един такъв страховит спомен пази и Менко от ранното си детство.
Случило се да се опита да премине границата ни немец от ГДР, на възраст около 20-22 години. Дошъл в Пампорово като турист, от там тръгнал сам, преминал кльона (охранителното съоръжение), но се объркал и по погрешка влязъл в двора на заставата. Там нямало никого от граничарите, само готвача, а и той нямал дори оръжие. Но толкова били промити мозъците тогава на хората от заставите, че готвачът направил чудеса от храброст. Взел рязания автомат, който бил оставен като учебно помагало. Автоматът нямал куршуми, но готвачът с прилада му потрошил от бой младия немец. Така го бил, че му спукал далака. Събрали се хора, учителката по немски от училище се опитала да говори с немеца, но успяла да чуе само последните му издихания. Не успял да стигне дори до болница, починал на място от кръвоизлив.
Слушахме ужасени и попитахме: „Защо го е пребил така жестоко?“
„Пребил го е, защото е бил в граничната застава, а немецът е бил диверсант, това са вярвали тогава хората“, отвърна ни Менко. Още едно безумие на още едно време.
Строгостта на правилата на граничния район не подминавали и младежите. През младите години на Менко се случило веднъж момичета от Горна Арда да слязат на дискотека в Арда. И когато се стъмнило, Менко с други младежи тръгнали да ги изпращат. Само че стигнали до кльона, опънат между двете села. Там, на портала, стоял часовой и казал, че момичетата могат да минат, тъй като са жители на Горна Арда, но момчетата не. „А навън рог тъмно, как няма да ги изпратим?!“, рече Менко. Рекъл си го и тогава и отишъл, и „дал нарушение“. Патрулът щракнал автомата зад гърба му, извикал му „горе ръцете“ и смелият младеж постоял 20 минути с вдигнати ръце, докато дойде дежурната група от заставата, за да видят нарушителя. За късмет, дежурният офицер се случил негов съсед и Менко се разминал само с 20 лева глоба. Платил 20 лева, а заплатата му тогава била 80 лева, но пък останал жив. Ако го бил застрелял, войникът на патрула не само нямало да бъде наказан, ами щял да вземе и отпуск. За щастие, работата се разминала, а войникът още на другия ден бил преместен и на негово място дошъл друг, граничните власти се грижели да няма пререкания между местните и служителите на заставата.
Не била лека и войнишката служба, карали я без почивен ден. 30 войника имало в заставата и през ден давали наряд горе на границата, а на другия ден патрулирали долу на портала.
Видя Менко силно смутените ни физиономии и рече да ни разведри с по-весели детски спомени. „Най-обичахме да пускаме следи, когато кучетата имаха изпити“, рече той със светнали очи. Погледнахме го с неразбиране и той заразказва:
По същото време често организирали изпити на граничните кучета, обучавани да хващат нарушители на границата. Тогава граничарите взимали от училището няколко по-едри момчета и им давали по 8 лева надница. Давали им и по 10 номерирани колчета и ватирани дрехи и ги пускали към границата. Всяко момче трябвало да пресече дерето, да направи 5 км преход и да остави колче навсякъде, където мине. Едно колче оставяло преди да пресече дерето, едно след това, а за да затрудни кучето, можело известно време да ходи и по вода. На края на прехода трябвало да облече ватираните дрехи, хем да се прави на диверсант, хем да се пази от кучешките зъби. И след като приключи с прехода, граничарите пускали кучето, което се явява на изпит. Ако то намери всички колчета, издържало изпита. Ако не, го бракували. И когато преминалото куче го застигне, момчето трябвало вече да е облечено с ватираните дрехи. Когато кучето го видело, то се мятало и го захапвало. Уж нямало как да пробие дрехите, но все пак се усещало как стяга кучешката захапка като менгеме.
Гледахме с широко отворени очи и питахме случвало ли се е да не успее да се облече, или кучешките зъби все пак да пробият ватираните дрехи. „А, случвало се е, тогава се качвам на дървото, оставям раницата долу, кучето стои и лае“, рече Менко. И така докато не дойдат граничарите да го хванат.
Погледнах за пореден път зелените хълмове на Родопа планина. Съвсем друг свят откри пред нас за двата дни сладкодумният ни разказвач, разкази за отминали времена и силни и достойни хора.
