Едно от многото места, на които ни заведе Менко Вервешев, бе село Кремене. Името му дошло от „кремък“, с него палели някога огньове, много кремък имало наоколо, той и дал наименованието на селото.
Днес в селото живее Мирела, тя се грижи и за църквата. Тя ни посрещна, тя ни и разказа красивата й история.
Някога, в тъмните векове на османсо владичество по земите ни, село Кремене било като крепост на българщината. Най-богатите хора в селото били българи християни, имали 3-4 хиляди глави овце. Въпреки богатството си, те останали човечни и се отнасяли добре с местното население, давали работа на хората, давали им и място да си направят къщите. Имали споразумение и с турците, ислямските подтисници признали, че селото е на българите и не го пипали. Постепенно в селото намирали убежище много хора, прогонени от същите тези подтисници от домовете си. Тук идвали избягали от мюсюманския гнет християнки робини, идвали дори прогонени българомохамедани.
Живеело селото и дошло време в него да се издигне църква. Мъжете на богатото семейство тръгнали на поклонничество на Божи гроб. С тях бил и Христо и се върнал като Христо поклонник. Това била разликата между християните и мюсюлманите, посетили Божи гроб, съответно Мека, християните добавяли към името си „поклонник“, а мюсюлманите „хаджи“.
Тръгнал веднъж Христо поклонник да иска разрешение от турския управник да построи църква в родното си село Кремене и се върнал с ферман за разрешение. Във фермана било описано всичко, срока на построяване и колко аршина да бъде храма. И тук разбрах смисъла на онази българска поговорка „всеки мери със своя аршин“. Аршините някога били с различна дължина, всеки имал собствен аршин – шивачите, дюлгерите, овчарите. И Христо поклонник решил да използва тази особеност в полза на храма и отмерил големината му съобразно най-дългия аршин, овчарския. Заради това храмът се получил голям, особено за това малко село.
Строежът му бил довършен през 1896 година, когато тази част от Родината ни все още се намирала под османското владичество, а в строежа взели участие всички селяни.
Построили хората църквата, но за да се превърне тя в храм Божи, трябвало да бъде изграден Иконостасът. Христо поклонник и мъжете от семейството му често ходели по търговия. Те отглеждали овце, които им давали всичко – млекопроизводни, месопроизводни, кожопроизводни и когато приключел сезонът, мъжете тръгвали да продават произведеното. Заедно със своята стока взимали стоки, дадени им от по-бедните селяни, които не можели сами да тръгнат. Всеки им давал каквото има за продан и им заръчвал какво да им купят с парите от продажбата. Правели го мъжете и когато се връщали, давали на селяните всичко, което са купили за тях. В една от къщите отворили магазин и там продавали олио, вино, ориз, захар и всякакви донесени от търговията стоки, които местните не могли да си произведат сами.
Така, докато бил на търговия, Христо поклонник се срещнал с известния за онова време иконописец Теофил Милов. Той, заедно с баща си и брат си тогава работели в Неврокопско, чак там ги открил кременлията. Неотдавна в църквата дошли момче и момиче от София, момчето написало дисертация в Нов български университет за зографите Милови и докато я готвел, отворил атлас и в него видял, че и в Родопите има църква, изографисана от Милов и дошъл да я види.
Много храмове изографисали известните зографи, но църквата в село Кремене била единственият храм в Родопите, изографисан от зографа Теофил Милов. Довел го тук Христо поклонник и зографът изработил Иконостаса. За разлика от повечето селски черкви, в които просто били поставяни по няколко икони, Иконостасът на църквата Света Троица бил изработен по всички правила на Канона, и до днес той е като роман, с еднакъв почерк иконите му преминават през всички важни епизоди на християнската религия – от Христовото Рождение до Възкресението.
Седнахме ние по стасидиите в църквата (дървените облегалки по стените), а Мирела ни разказваше за правилата на строежа на всяка църква.
Иконостасът отделял „нафа“, частта, в която стояли хората от „олтара“, божествената част.
Върху иконостаса има три врати. Дясната била „дяконина“, от нея влиза дякона, зад нея са неговите дрехи и там той се облича за службата във всеки ден. На тази врата винаги има изобразен св. Стефан, първият свещеник в християнството.
Лявата врата по Канон е „ангелска“ и на нея е изографисан Архангел Михаил. Зад нея е църковната утвар, с която се извършват седемте тайнства.
Средната врата е „царската двер“, зад нея е олтаря.
Олтарът представлява една каменна маса, символ на камъка, на който Иисус се е молил във Велики четвъртък в Гетсиманската градина преди да влезе в Йерусалим. Този камък е пренесен във всяка една православна църква. На всеки олтар има постаевни Светото писание, Кръста, свещници и молитвеници.
Горе, над царската двер е изографисан Бог отец. А от двете й страни са разположени 4 икони. Отдясно по канон са иконите на Иисус – Бог син и Йоан кръстител. Отляво са иконите на Света Богородица Дева Мария и иконата на храма.
„Така, когато влезете в някой храм“, рече ни Мирела „и не знаете името му, по тази икона ще се ориентиране“. А наименованието на църквата в Кремене се вижда не само от четвъртата икона, изписано е и на вратата на храма.
Храмовият празник на църквата е на Свети Дух, празнува се в понеделника след Петдесятница. Това е следващият ден, след като е създадена църквата и в който в нея влиза духа Господен.
Иконите на Иконостаса са разположени в два реда – царския ред и празничния ред. Основните икони на тези редове се поръчват от ктиторите, хората, които правят храма. Те не само знаят как ще се казва храма, знаят битието на хората си и събразно с това поръчват иконите на зографа.
На Царския ред на църквата в село Кремене имаше икона на Свети Георги. „Не може да няма Свети Георги в селска църква“, рече ни Мирела. Странно е наличието на иконата на Свети Николай в църква далеч от морето, но тя е поставена, защото някога много хора от тук са ходели на гурбет по Беломорието и силно са тачили този светец. Мирела ни напомни, че дори църквата в село Арда се казва „Свети Николай“.
Сред иконите на Иконостаса бе и тази на Свети Димитър. Голяма част от хората в селото някога били дюлгери, а свети Димитър бил закрилник именно на дюлгерите.
„По начало всички наши предци са вярвали, че Свети Георги и Свети Димитър са братя, разказа ни“ разказа ни Мирела, с празника на единия (Гергьовден) започвала годината, с празника на другия (Димитровден) свършвала. Тогава на Димитровден имало страхотни тържества, свършвала работната година, хората вече се били пазарили за работа за догодина и от този ден започвало едно безвремие на седенки, сгодявки и сватби.
Сред иконите на Иконостаса бяха и тези на Свети Константин и Света Елена, както и на Свети Харалампи, закрилник на пчеларите, а от древни времена хората тук отглеждали и пчели.
В ъгъла бе разположена една особено ценна икона, на Свети Теодор Стратилат, който убива змея. Тази икона била изключително рядка. Обикновено Свети Теодор Стратилат бил представян като портрет, а тук е показан как убива змея.
И друга много красива икона има в църквата на село Кремене, на нея е изобразен момента, в който свалят Иисус от кръста. Всички други икони в църквата са изобразени на дърво, а тази е рисувана върху плат, което било много луксозно за времето си.
Горе, на празничния ред са подредени икони с православните ни празници и библейските истории. „По иконите на този празничен ред на един иконостас може да се направи психологически портрет на хората и ктиторите от мястото“, рече ни Мирела .А тези в храма Света Троица са изключителни живописни икони не само защото са рисувани по време на Възраждането, когато Канонът вече изоставя изпитите и страшни лица и ги заменя с румени и пълни с живот, а защото са поръчани с познаването на бита на местните. Отново във времената на Възраждането във всеки храм била поставяна и иконата на светите братя Кирил и Методий, такава икона има и тук.
Всеки един иконописец си имал небесен закрилник и когато изографисва някоя църква, зографът се подписвал върху иконата на неговия закрилник. Ако ли пък ктиторите не му били поръчали изографисването на тази икона, то били длъжни да му дадат възможнот да нарисува иконата на закрилника си и да се подпише на нея. В този храм зографът Милов се е подписал в левия ъгъл на иконата на Богородица, където е изписал и годината, в която е изографисал храма.
Четирите колони на църквата били изографисани от друг майстор и на тях са изобразени четиримата евангелисти: Лука, Йоан, Матей и Марко.
По Канон във всеки храм има и Плащеницата, под която минаваме в Разпети Петък, за да изкажем благодарността и признанието си за нашето спасение.
Мирела ни изведе от храма и ни показа върха пред нас, това бе върхът Ком. Вратата на Църквата Света Троица бе отворена точно срещу вратата на параклиса Свети Петър на връх Ком.
Преди години тя дошла на гости в Смолян и се запознала със съпруга си. Оженили се и заживеели в София. Съпругът й имал къща в село Кремене и в един момент поискал да се върнат на село. Мирела го последвала и ето че двамата се преселили да живеят в селото. Тогава заварили църквата пообрасла с храсталаци, с повреди по покрива и стените. За нея се грижела баба Дана, но била вече възрастна и не можела да стори много. Тогава нашата домакиня започнала да й помага. Баба Дана й предала ключа, а служещият в храма Отец Запрян я благословил и тя започнала да се грижи за църквата, но не много сериозно, както тя самата каза „весело и безотговорно“. Това се променило в момента, в който на посещение в храма дошъл Дядо Данаил. Тогава нещо се обърнало в нея и тя поела грижата присърце. „Той е магьосник този човек“, рече Мирела. Вдъхновила се от него и лека полека предприела ремонти, отремонтирала покрива, възстановила повредената от течове стена, изградила чешма в двора, възродила църквата за нов жиот. И всичко правела с лични средства. Рядко, когато намирала пари, викала и майстори. По-късно, за жалост, съпругът й починал и тя останала сама, пришълка в чуждото село. Приела грижата за църквата като своя мисия, сякаш Бог й дал време да узрее за това решение. Някога в тази църква се венчали със съпруга й, тук било отслужено и опелото му и днес Мирела стопанисва църквата с любов и грижа и я отваря за всеки, който поиска да влезе. Неядко в църквата се извършвали и венчавки на туристи, които идвали и познавали мястото за своя ден.
„Хората, които живеели в селото от стари времена са много хубави хора, хубаво било и село“, сподели ни сладкодумната ни разказвачка. Коренът на Дядо Данаил също бил от тук. Тук живеела баба му и тук той идвал по време на ваканциите, по тези улици тичал като малко момче.
Още много истории ни разказа Мирела на шарените черги между портите на двата храма, Света Троица и Свети Петър. Разказа ни как неотдавна прочела в някаква книга, че наоколо била открита главата на Дракула. Българин е той, пишело в книгата, нали тогава Влахия била българска.
Разказа ни и за сестра Христина, помакиня от близките села. Преди години в съня й се появила Света Богородица и я поканила да си върне насила сменената вяра. Извършила го жената, замонашила се, приела християнското име сестра Христина и започнала строежа на манастир. Не само го построила, построила още два. А този, първият, бил съвсем наблизо, по пътя към Пампорово, където има една чешма, а след това завой, там бил новопостроеният манастир Свети Панталеймон. От него тръгвала и пътеката до скалата „Невястата“.
Поседяхме още малко на хладината на църковната веранда, послушахме сладкодумната Мирела. Много работа бе извършила и много любов бе вложила в църквата Света Троица. Благодарихме й искрено за всичко и продължихме по чудесата на Родопите.
