Приказките на Родопа планина. Разказани от Менко Вервешев.

Чудна е Родопа планина, много тайни знае, много истории крие. Знае много от тях Менко Вервешев, жител на село Арда и водач по прекрасностите на родния си край. С него поехме в деня преди Еньовден, с него  и джипа му. Возеше ни той, па току спираше на билото и ни показваше върховете, едни в  България, други в Гърция. Най-мистичният сред тях бил Ком, Родопският Ком. Нарекли го Ком, защото някога на него  ходели местните да се „комкат“,   да взимат причастие с питата и виното. Час и половина е прехода до него и като степени на трудност  в Родопите, местните го определят като труден, но напълно достъпен.

Три  неща знаят местните за връх Ком и трите го определят като истински мистичен връх. Първо, там никога не пада гръм, рече ни Менко.

Второ, там на самия връх някога бил построен параклис. Днес параклисът останал  без покрив, а вътре в параклиса си стои иконата на свети Петър и иконостаса. И  когато на Петровден отидат хора и запалят кандилцето, нищо не е в състояние да го изгаси,  нито вятър, нито дъжд. Местните пробвали  да поправят покрива, само че неизменно и винаги той бивал изхвърлян от някоя буря. И параклисът отново оставал непокрит и кандилцето в него отново горяло неугасимо.

Трето, водата, която тече  днес във водопровода на село  Арда идва отново от връх  Ком и според изследванията, само  три процента не й достигат за да бъде пълен дестилат. „Божия вода“ я наричат местните. Дълги години Менко се занимавал с продажба  и ремонт на битова техника втора употреба и забелязал, че по уредите  тук не се отлага котлен камък. Много пъти било да изчисти някоя пералня от толкова натрупан котлен камък, че с кирка да го чупиш и след 8 години ползване с водата от връх Ком я отваря и вижда, че отвътре е като огледало. Няма варовик в бойлерите, няма варовик и в  ютиите.

Именно продажбата и ремонта на техника позволила на Менко да  узнае за толкова много истории. Събирал ги от хората лъжичка по лъжичка, когато ходел да им ремотира техниката. Нещо, което можел да поправи за половин час, той ремонтирал по цял ден, а понякога и по три дена, за да слуша приказките на домакините. И днес наготово ги сподели с нас. И аз ги споделям с негово съгласие.

Параклисът Свети Петър на връх Ком.

Особено ценен бил параклисът Свети Петър на връх Ком. Построен бил в тъмните векове на османското владичество.  Тогава падишахът определил братята Агушеви да въдворяват ред сред местните. Агушевите били мюсюлмани  и дошли от Албания, но се отнасяли добре с хората от района. Именно те измолили от падишаха разрешение за построяване на   църквата в село Арда.

Параклисът  Свети Петър бил построен на самия връх Ком, а под него бил сътворен храм, достроен към естествена пещера.   Точно  покрай него преминавал така наречения „дълъг тракийски път“,  който тръгвал от  село Хвойна, минавал през селата  Арда и  Могилица и отивал към Драма в Гърция. Когато търговците някога  слизали от корабите по Беломорието, товарили стоките си на кервани и ги прекарвали именно по този път. Само че за техния път бързо научили разбойниците и често-често организирали грабежи. Заради това търговците свикнали да оставят в параклиса на съхранение ценните си товари и голяма част от богатствата си, да проверят първо има ли хайдуци по пътя им и ако няма, се връщали да си ги приберат. Ако ли пък ги нападнат и не успявали да се върнат, ценностите оставали в храма.  Други от търговците оставяли ценни вещи като дарение за храма и така с годините храмът се превърнал в  един от най-богатите в Родопите. Сред местните се говорило дори за намиращ се в него  златен стан.

Менко посочи  скала малко под върха и рече, че там до 1912 година е бил входът на храма. През 1912 година най-после вече нямало редовна турска армия в района, останали само няколко отряда, които превърнали войната в плячка и където минавали, грабели. Хората на един от тези отряди разбрали за богатствата, пазени в храма под параклиса и тръгнали да го грабят. За намеренията им разбрали Агушевите братя и съобщили за това на  арденци. Арденци приели изпратеното известие и мигом се качили горе, да затворят входните храмови врати. Толкова тежки били те, че 5-6 души трябвали, за да се затвори едната врата.

Така, когато пълчищата османци отишли до храма, намерили вратите затворени. Не могли да ги отворят и в безсилието си ги запалили. Освен основните врати, навън от храма водели няколко други изходи, през тях избягали намиращите се вътре хора и нито един не загинал. Когато  портите се разгорели,  скалата така се срутила, че затворила входа и до ден днешен никой не е успял да влезе вътре. Когато видяли това хората, които избягали през страничните изходи, зазидали и тях, след като Бог  затворил храма със скалата, те затворили и  всички странични входове, за да се запази вътре всичко както е било.

Една от монахините на храма  била гъркиня, тя застанала на отсрещния връх, до гребена от борове отсреща и гледала. Когато видяла, че храмът загорял, си тръгнала към гръцко, а със себе си взела само святия ключ на храма.

Част от османските пълчища по-късно я намерили и започнали да я влачат насам,   да им покаже страничните входове. Само че не се случило, докато я доведат, монахинята  ослепяла по пътя, това било поредното  Божие знамение,  да не може дори тя да покаже входовете,  както и да я тормозят. Разгневили се османците и я оставили да падне от една висока скала. Тя  паднала и се  потрошила, но останала  жива и здрава чак  до 1943 година. Тогава нашите  войски били на границата ни с Гърция като окупатори, в съюз с немците. Когато монахинята  разбрала, че в армията ни има войниче от село Арда,  поискала да върне ключа, да го даде на това войниче и да го занесе в храма Свети Илия в село Гудевица. Близките й намерили  това войниче,  но се върнали посърнали. Казали й, че са го намерили, но той бил мюсюлманин, Асан от Гоздевица. Това не разколебало монахинята, тя познавала местните хора, казала на роднините си, че няма значение каква е религията на войничето, че в този район се уважава  вярата – и едната, и другата. И когато тя даде Божия заръка на войника знае, че той ще я изпълни, това би направил всеки родопчанин, независимо от религията си. Така монахинята предала на Асан от Гоздевица ключа от храма под параклиса Свети Петър, той го донесъл и го оставил в църквата Свети Илия в Гудевица. Войникът донесъл ключа, но старите хора от Гудевица пазели в тайна всичко, което било изкарано от храма и дали било изкарано нещо.

От както бил зазидан храма, в народа се появило поверие, че ако се отвори отново,  ще настъпи края на света. Това потвърдила и самата пророчица Ванга, когато Людмила Живкова я посетила и й разказала как ходила на  Божия планина. Тя й казала как уредите на хората от антуража й спрели да работят и я попитала какво има там. Ванга й отвърнала: „Чедо, там да не пипаш, това е Божия планина. Влезете ли, живи няма да излезете“. Людмила не пробвала да влиза, по-късно опитали да влязат други двама, но починали в опит да взривят входа.

Селата Гудевица и Гоздевица.

И понеже приказка приказка отваря, тъкмо свърши Менко разказа си за параклиса Свети Петър и отпочна този за селата Гудевица и Гоздевица. Посочи ни двете струпвания от по няколко къщи след поляните под връх Ком, това били двете села, едното християнско, другото мюсюлманско. Днес в християнската Гудевица имало 8 жители. А мюсюлманската Гоздевица била обезлюдена. Двете села били създадени от двама брята Гудьо и Гоздю в тъмните времена на османското владичество по земите ни.

Гоздю бил земеделец, отглеждал си  нивичките в подножието на връх Ком и живеел със своите стари родители. И когато минала една вълна на потурчване и ислямизиране на населението,  той приел исляма, за да запази живота и здравето както на своето семейство, така  и на своите стари родители. Така постъпили и хората от съседните къщи и постепенно се обединили в село Гоздевица.

Брат му Гудьо бил скотовъд, отглеждал животни. Той  нямал право да пашува стадата си тук, защото те били завзети от богатите османлии. Заради това  бил принуден да  прехвърли планината и пасял стадата си  в Беломорска Тракия. Там бил и по време на същия този етап на потурчване. Когато се върнал,  хората му казали да бяга, за да избегне нова вълна, че тогава трябвало да избира – или главата, или вярата. Не се уплашил Гудьо, а  си направил кошара отсреща, срещу Гоздевица. Неговият син отишъл в село Чокманово и се заселил там. Малко по малко около колибата на Гудьо започнали да  се завръщат  други християни, които успели да запазят вярата си и така създали селото Гудевица.

Тогава в село Гудевица била построена църквата Свети Илия, а до нея имало и лечебно аязмо. Църквата си нямала камбанария, била направена така, че  да не личи че е църква и да не я разрушат османлиите. Преди 9 години местните направили камбанария и на тази църква, тя заменила малката камбанка, закачена нейде в двора на църквата Свети  Илия и днес бие гордо по празници.

 

            Селата около Арда.

Под селата Гудевица и Гоздевица Менко ни показа друга махала, махала Лъгът на село Арда, горе в поляните, това било родното място на космополитната ни певица Валя Балканска. Гледахме ние безкрайните хълмове наоколо и някоя от самодивите в групата възкликна: „Затова Господ й дал такъв глас, да се чува между хълмовете“.

Като ни заговори за Агушевите, Менко ни напомни за Агушевите конаци, това е къщата в село Могилица, построена от тези богати скотовъдци някога. Къщата била построена на три нива, съобразено с неравния терен. Като архитектура тя била неповторима за времето си. Отвън Агушевите конаци изглеждат да са построени под наклон, само че този наклон не личи отвътре, той е преодолян с ниски стълби, които превеждат в различните нива на къщата. Къщата била построена напълно огледално, че да може като си отидат възрастните, двамата братя просто да сложат една преградна стена по средата и да имат две напълно самостоятелни и равностойни къщи. Ходех там преди години, изключително красиво бяха подредени стаите, но не те бяха най-ценното, то бе в избата. Много животни имали Агушевите, много мляко  и месо давали, но нямало хладилници някога. Заради това старите инженери сътворили чудо – в каменната изба пробили канали, по тях течала ледената вода на близката река  и така поддържала студена цялата продукция. Другата архитектурна особеност на конаците бил  морският фар, вграден в  една от  кулите. Няма море наоколо, но  един от синовете на старите Агушеви  бил моряк и заради него построили морския фар.

По време на социалистическия строй Агушевите конаци били превърнати в музей. Агушевите били изселени в Русе, един от тях бил съученик на една от самодивите ни в училище.

Във времената на демокрация Агушевите конаци били върнати на семейството на Агушевите, а атрибутите от интериора били пренесени в музея в град Смолян. Новите стари собственици решили да запазят дома на прадедите си като музей, изкупили от местното население всякакви вещи от стария ни бит, обзавели го и  отново го отворили като музей.

Отново застанахме на билото. Отново ни заразказва Менко. Показа ни стопанския двор със  съоръжението на кльона, издигнат  на 2 км от самата граница. Показа ни и друго село отсреща, село Речани. Там имало находище на синя глина-хума, била много добра за козметика и фармацевтика. Много доктори идвали да  копаят, налагали я на колене, на стави. Имало руски  илячи с такава хума, друго такова находище от ценната природна даденост имало в Карпатите.

 

Светилище Разсилица.

Менко ни доведе и до скалите на светилището Разсилица, старо тракийско светилище.             Пред скалите му се разстилаха меките хълмове на Родопа планина, а въздухът бе вълшебен.

И  за него имаше легенда. Е, поне ние я приехме за легенда. Водачът ни насочи вниманието ни върху скалите, в една от тях ясно бе очертан дълбок прорез с правилна триъгълна форма. На всичкото отгоре, разрезът продължаваше дълбоко навътре в скалата.  Това била скалата, в която крал Артур забивал меча си, рече ни Менко с усмивка. Усмихнахме се и ние, мистична е Родопа планина, кой знае колко от легендите й са истина?! Може и до тук да е отскачал крал Артур, а може нашият си Крали Марко да е идвал, или друг някой смел войвода.

Менко ни разказа и за пещера в долния край на поляната. В нея учените открили следи от човешко присъствие  още от 26 века преди Христа. Половината пещера била храм, в него самите скали изваяли картини на християнската ни история – от самото Рождение до Разпятието. И всичко било дадено  от природата, сътворено без човешка намеса.  В скалните образования всеки виждал своя Бог – християните виждали Дева Мария с младенеца, а мюсюлманите – Мохамед. Това не били икони, а скални изображения, но за да се видят  трябвало вяра. „Който  не вярва, нищо няма да види“, отсече Менко. В пещерата имало и  голяма утроба, който си вкара главата вътре, гласът му се променя.

На това светилище през 2012 година Менко довел немец от български произход. Той си носел  багет – металотърсач на разстояние. Немецът вървял  20 метра след него и съвсем скоро рекъл, че намерил монета с лика на  Клавдий. „Няма ли да ходиш на гледката?“, попитал го Менко. „Не“, отвърнал немецът, той за това бил дошъл. А защо не потърсил още, попитал отново Менко. Стигало  му толкова, отвърнал немецът. Показал монетата на Менко, но не му  дал да я пипне, бил с платнени ръкавици, пинсета, четчица, пипал с вещина. Менко попитал за  стойността на монетата. Немецът отговорил, че струва „една шепа злато“. След като я разгледал добре, немецът изиграл танца на радостта, рекъл, че  така правели индианците, когато намирали злато.

По-късно се заговорили и немецът рекъл, че според историците, на това място  най-вероятно оставали да почиват легионерите по време на Римската империя и можело да се случи да им изпадне по някоя монета. А  мястото било такова, че нито  шума натрупва, нито друго и каквото е оставено някога, оставало на повърхността. И наистина, случвало се и друг път някой да намери нещо, „тук където и да се пипне, винаги се е намирало по нещо“. А напоследък се появили скални кристали. Скалата на светилището растяла и  когато при силен дъжд се отмива варовикът,  отдолу се появявали кристалите. Нали си имахме учен и доктор в групата, Марианка намери един такъв къс с кристали, беше заврян  в храстите, другите туристи не го бяха докопали.

Хубавена.

За накрая оставих най-красивата приказка, приказката на Менко и Хубавена, така се казва съпругата му. Срещнали се преди повече от 40 години и от тогава живеят не само в сговор, обичат се както някога. Менко е осъвременил и обръщението си към нея и днес нарича любимата си с модерното „мило“. Тя пък му се усмихва и го чака както някога. И той се прибира, всяка вечер ни оставяше и бързаше в дома си, при гозбите на Хубавена. Запознахме се с нея в последния ни ден, хубава бе Хубавена, не напразно я били дарили с това име родителите й.  Красиви бяха и внуците им, тяхна снимка бе окачил Менко на огледалото на джипа си, да са с него докато броди из родната планина.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език