Пристигнахме на перления остров и влязохме през огромната каменна врата на затворения комплекс. Всъщност, наричаха го катарци Перлата-Катар ( The pearl Qatar). И представляваше изкуствено създаден остров. Погледнат отгоре, имаше вид островът на огърлица от перли, а именно с добив на перли са се занимавали някога местните жители, та явно заради това бяха дали това наименование на острова си жителите на Доха.
Построяването му коствало немислимо количество пари, а го построили, защото имали нужда от нова територия, на която да поселят жителите си. Зачудих се за миг че защо да отвоюват територия от морето, като имат огромна територия насред пустинята. Явно можеха да прекарат вода и през нея, че и цветя да отглеждат, защо не си бяха построили нужния комплекс сред пясъците? И само като погледнах първия островен площад си отговорих. Ами, друго си бе жилището да е с гледка към морето, а не да го ограждат неизменни дюни.
Истински рай бяха създали строители и архитекти. Както прочетох по-късно, създали си бяха място за „живеене с удоволствие“. И истинско удоволствие ще да е животът тук. Невероятни нови сгради в средиземноморски и венециански стил се извисяваха над новосъздадената суша. Ограждаха ги градини зеленина и цветя, а между тях се кипреха високите палми. И цялото това великолепие гледаше към водите на Персийския залив. Тишина и спокойствие бе легнала над комплекса. И именно за това плащали високата цена собствениците на островните жилища.
Жилища на острова можели да бъдат закупени и от чужденци. И се предлагаха във всякакви варианти – от апартаменти във високите сгради до луксозни ниски и самостоятелни вили с изглед към залива. А за удобство на живущите били изградени в комплекса множество луксозни кафенета и ресторанти. Компания им правили също толкова луксозни магазини със стоки от световните водещи марки.
Видях на входа едно такова кафене. И влезе в него мъж с арабска дълга бяла роба и бял шал на главата, прикрепен с черен гайтанов венец. Не знам какво очаквах да видя вътре след влизането му, но обзавеждането на нормално кафене с кафе машини и бар плот ме изненада. Не бе изненадващо на фона на лукса наоколо, някак странно стояха насред този съвременен лукс старинните арабски дрехи. Но си ги ценяха местните, а и твърде удобни и практични бяха за тукашния климат. Предлагаха прохлада и свобода насред пустинната жега дългите свободни роби. Предпазваха шаловете главите от жаркото слънце, а отпуснатите им краища служеха за забраждане и предпазване от ситния пясък на пустинните пясъчни бури. И си ги носеха новозабогателите местни и ги внедряваха успешно насред лукса от бъдещето, в който живееха. Заменили ги бяха някои от мъжете с дънки и ризи. Незаменими, обаче, оставаха черните роби за жените им. И крачеха мъже по дънки, хванали за ръка по някоя почернена от глава до пети дама.
Имало сред перлената огърлица и 9 малки и частни островчета. Но напълно бил забранен свободният достъп до тях, били изключителна частна собственост, можели да се посетят само по покана на собствениците.
Разгледахме набързо позволената част от комплекса и тръгнахме да търсим такси за връщане. Е, само това му бе неудобството на лицензираното такси, че не бе склонен шофьорът да ни чака. Плащаше се на километър и нямаше как да се уговорим за цена на целия ден.
В конкретния случай дори бях доволна за липсата ни на директен превоз. Излизането пеша от комплекса ни позволи да надникнем и сред най-големия му лукс. Погледнахме към яхтеното пристанище. Във водите до високите сгради от бъдещето бяха подредени грациозните бели тела на многоетажните яхти. Гледах отражението на красивите им осанки във водите и си мислех какво ли е да живееш в подобен лукс? Да пътуваш до някъде с яхтата си, да я акустираш пред дома си и просто да влезеш сред лукса на бъдешето. И този лукс да ти е дом, мястото, в което прекарваш дните си. Какво ли е усещането да живееш сред подобна красота? Е, усещаха го явно обитателите на Перлата Доха.
Хвърлих последен поглед през рамо на приказния рай и излязох по другите през каменната порта.
И поехме по улиците на Доха.
