Стигнахме до края на Виа Долороса. И както е в светите писания, на хълма Голгота му беше отредено да бъде. И там си и беше. Само дето не се виждаше. Хълма. Огромен храмов комплекс имаше изграден върху хълма. Наречен бе храмът „Възкресение Христово“ (the Church of the Resurrection of Christ). И побираше той под покрива си и хълма Голгота, и Божи гроб.
А през годините и множество храмове на различни християнски изповедания били изградени в него.
Някога мястото на разпятието на Иисус Христос било извън чертите на града. Самата дума „Голгота“ обозначавала хълма, кръгъл като череп.
Първата църква на Божи гроб била издигната по нареждане на майката на св. Константин Велики, света Елена. Строена била под надзора на патриарх Макарий Йерусалимски, заедно с частично запазената базилика във Витлеем. Първият и величествен за времето си Храм на Възкресението бил осветен в присъствието на император Константин Велики и представители на православното духовенство на 13 септември 335 г.
И вътре бе хълмът Голгота. На този хълм се намираха десета, единадесета и дванадесета от спирките по свещения път на Иисус.
Арменски олтар бе издигнат днес върху него. А за да могат поклонниците и до тези три спирки да отидат, оставили строителите малка вита каменна стълба. И по нея се изкачваха те на Голгота. До мястото, на което стигнал някога Христос. На мястото, на което свалили дрехите му римските войници. На мястото, на което прикован бил на кръста.
По средата на параклиса стоеше, поставен зад стъкло, къс от камъка, закривал гробницата.
Върху този камък седнал Ангел някога. И когато в първата неделя дошли жените да помажат тялото на мъртвия Иисус, от този камък възвестил Ангелът благата вест за човеците: „Христос Воскресе! Защо търсите живия при мъртвите, няма го тука?!“
И в онзи паметен ден всеки искаше да влезе в малкия параклис. И с ръка да докосне и камъка, и саркофага. И се изви стройна и дълга опашка. Че много поклонници. Само дето още повече свещенници всякакви прииждаха отвсякъде. Нали не могат да разделят Храма Господен, сътворили си график на службите. Е, току се случвало да не спази някой определеното му време. И да сметне, че неговата служба по-най-важна ще да е. Че и до ръкопашни сблъсъци се стигало между наместниците на Бога.
И вървяха те пред всяка поредна порция свещенници. И удряха с всичка сила по пода на храма (онова за единението, тишината и общуването с Бога в Храма Господен, комай не им бе много разяснено). Предупреждавали така предходните наместници божии, че време било да напуснат. Че нови идвали мястото им да заемат. Само дето поредните нови сюрии наместници все в самия Божи гроб искаха да влязат. И никак, значи, не зачитаха правото на обикновените миряни. Дето си се бяхме подредили и тихо и чинно реда си чакахме. Пък да речеш, нали те за нас наместници го играеха.
И държаха много онези с тоягите да освободят пътя на поредната орда с раса. И не един път до грубо разпръскване на горките миряни се стигна. Посредством тояги. Че и паднали имаше. И възрастни, беля. С душата си дошли. Ама кой ти гледа?! Нали свещенниците на Бога наместници, не на хората. Пък и важно беше службите да си изслужат. Пък то нали за благото на хората, де. Че паднали сега, ами да не се пречат.
Абе, голяма „свещенност“ се вихреше в най-свещения Храм Божи. Хич да не е, посрамваха му името както можеха. И не че не успяхме да влезем след много време. Но с натежали сърца си излязохме. Както се казва, то бива. Ама чак пък да може.
Около гробницата-Божи гроб поставени бяха дълги свещници. В тях следваше да се запалят наръчите туристически свещи. Да погорят няколко секунди и да се изгасят. И като ценен подарък да се разнесат на роднини и близки в родината. Свещ, запалена на Божи гроб. Че да си я догорят получилите й. И срещу пламъка й да отправят своите молитви.

