Каньона Самария на остров Крит, Гърция.

Нали не съм орисана по почивки да се излежавам, още първия ми ден от почивката на остров Крит в туристически маршрут прекарах.

Каньонът Самария това бе една от топ забележителностите на острова. Чудни красоти и пейзажи щяло да предложи. И как да не отида. И се оказа, че самостоятелно ще ми е твърде трудно. А екскурзии до там организирали местните тогава сал един път седмично. Или може би местната атенция, която намерих, така правеше. Така или иначе, клъвнах. И още на сутринта строена бях в лятно-несериозно туристическо облекло. Включваше то тениска и къси панталонки със слънчеви очила. И едни спортни обувки за завършек. Вървяха към тях бутилка вода и един сандвич за разкош. Само дето в паника не изпаднаха моите агенти. Всъщност, точно в паника и изпаднаха при вида ми. Ама какво било това, то сложен туристичеки маршрут било преминаването през каньона. И екипировка нарочна ми трябвало. Пък аз не че си нямах в родината, но да мъкна туристически обувки, щеки и челник за един летен каньон някак несериозно ми се бе видяло. Посочиха ми с ръце останалите членове на „експедицията“. И като ги видях и мен леко паниката отпочна да ме захваща. То раници колкото къща, туристически обувки, щеки, наколенки върху дългите панталони, приготвен челник в ранната зора на настъпващата жега. И се залислих по-сериозно аз. Дали пък наистина на бой в планината не отивахме. Но като погледнах възрастта и прецених националностите им, по-спокойно й стана на душата ми. Още тогава бях чувала за немци, ходещи по равния асфалт с щеки. Не че за правилната стойка не помагаха, но чак пък необходимост от тях нямаше.

И правилна се оказа преценката ми. Стръмен бе каньонът. И красиви гледки предлагаше. Но като за западно-европейци бе пригоден маршрутът. Гладко изваяна пътека. С перила отстрани. И множество табелки от пътеката да не се отклоняваме. Че страшните опасности дебнели отвсякъде. И пръхняха по тез перила западно-европейските туристи с наколенките и челниците. И мъкнеха раниците си колкото къща. Само си мисех, ако и палатка за еднодневния преход носеха, що ли не си я опънат, па да ни изчакат да се върнем.

Но, слизахме бодро надолу. Всъщност, това бе пътеката. Отпочна от високата част на каньона. С висок поглед върху от най-високата му част.

И започна организираното слизане по перилата на пътеката. А извън нея типични горски гледки се отваряха. Кончета, малки къщички и причудливи дървета.

Слизах и снимах. И не издържах темпото на въоръжената ми група. Така или иначе, всички долу щяхме да се срещнем. Изтичах за ужас на предводителя ми надолу. И по-нормално оборудвани туристи срещнах. А заедно и до малка рекичка достигнахме.

И вече съвсем в ниското се спуснахме. И по равно ходихме.

И навлязохме не след дълго в коритото на отдавна пресъхнала река. И тръгнахме по древните камъни. И огромните скали на каньона Самария магично и величествено се издигаха над нас.

И наистина красиви гледки предложи прехода. Вървяхме смълчани. И величието на природата с очи и камери попивахме.

А някъде насред скалите и две църкви ни срещнаха. Наземна една. Бяла, върху земята издигната.

И друга. Отново бяла. Но високо в скалите закътана.

А ние, в шеги и закачки, до морето Средиземно пристигнахме. Разстла се гладката му равна шир. И само в спомените ни туристически огромните скални зъбери на каньона Самария остави.

И погледнахме към отсрещния бряг. А там къщи белееха на малко едно селце. С автобус до горната част на каньона пристигнахме сутринта. А с кораб до селцето отсреща предстоеше да се отправим.