Като истинска черешка на това южноамериканско пътешествие си бях оставила Екватора. Друго си беше да застана с единия крак в едното земно полукълбо, с другия в другото, просто прекрачвайки ЕКВАТОРА.
И, устремена към него, кацнах една късна вечер в Кито, столицата на Еквадор.
Бях си резервирала къща за гости. И в кореспонденцията с домакина ми се бяхме разбрали той да дойде да ме вземе от летището. Най-обичам така да става. Хем си имам уреден транспорт, хем няма да има нужда дълго и напоително да обяснявам къде е това, което не е един от големите и известни хотели.
Спокойна и доволна кацнах аз на летището. Само дето моят домакин никъде не се забелязваше. Нямаше как да го накарам да носи под мишница вестник „Работническо дело“ и роза между зъбите. Затова той обеща да носи табелка с името ми. И именно за такива цели винаги изписвам при резервациите името си на кирилица. Няма такъв кеф да кацна някъде в другия край на света и да си видя кирилските красиви букви с моето име. Няма да забравя как в един хостел някъде някога двама от младежите на рецепция бяха пробвали да насложат върху кирилските ми букви латински, за да прочетат името ми. И почти им се беше получило. Само няколко букви не бяха уцелили. Но искрено се бяха забавлявали.
Та, гледах аз в онази вече напреднала нощ да видя надпис на кирилица, но не видях. Погледнах и за аналогиен на латиница. И пак нямаше.
Е, почаках, почаках, па си хванах такси. С малко обяснения и помощ с телефонно обаждане до къщата, шофьорът ме стовари пред вратата.
-А, ама Вие пристигнахете ли? Пък аз тъкмо щях да тръгвам към летището. – посрещна ме домакинът ми. Иначе млад и приятен мъж.
Ми, нали се бяхме разбрали за часа. Пък той отмина преди около час, отговорих аз. Да, така било, ама той се заиграл на еди коя си игра. И хич и не погледнал. И после ми писал на „wats up“, ама аз не съм му била отговорила. Ами, няма да му отговоря. Интернетът в тези ширини се харчи по 25 лв. на не знам си на какво. И може да се разходва само при истински спешни случаи. А при наличие на достатъчен брой таксита на летището, не сметнах този за такъв.
Извинение не чух, но пък много пъти ми се повтори версията с играта и „wats up“. Нищо, поне беше добронамерен. А и сред другите гости имаше също толкова приятни хора, та нямах дори и намерение да се отдавам на неприятни емоции.
Един от гостите се оказа адвокат от Венецуела. Колко чудесно, тъкмо и там искам да отида някога, изразих пред него бъдещите си планове. Всичко очаквах. От типа на дълги разяснения на красотите на страната, че дори и нескромна покана да ми бъде домакин. Ама последвалият категоричен и многословен отказ направо ме смути. Ама толкова било страшно там, че хич не му било място на белия човек. Еле пък от женски пол. Направо от самолетната стълбица щели да ме отвлекат. Изобщо нямало да ми дадат възможност и в летището да вляза. И него го било страх. И изобщо, абе страшно си е. Престъпност, ужас.
Брех, брех. Дали е така или не, още не съм стигнала да проверя. Но пък многократно вече съм се убеждавала в безпочвеността на подобни страшни страшки.
Е, в онзи прекрасен момент бях в Кито. И на сутринта със свежи сили драснах из града.
Официалното име на столицата на Еквадор е Сан Франсиско де Кито. Но е познат и изписван просто като Кито.
Една идея по-хладно беше в Кито. И нищо чудно. Средната му надморска височина е 2800 м. Което го нарежда като втората най-високо разположена столица в света след Ла Пас, Боливия.
И стигнах до първия парк. Паркът Ел Хидо( Parque El Ejido)
С дълга история се оказа той. И започва след окупацията от испанците, разбира се. Няколко седмици след като испанците основали града, територията на днешния парк била определена като публична собственост, използвана за паша на коне и едър рогат добитък. И за това служела през следващите четири века.
Между ХVІ и началото на ХХ век на мястото на същия този парк било разположено мястото за екзекуция. После пък се превърнало в място за погребение на дисиденти, отлъчени и протестанти.
Тъжната част от историята му приключила на 28 януари 1912 г., когато тук се случила така наречената „Bonfire Bárbara“. Тогава разгневена тълпа изгорили президента Елой Алфаро и трима от неговите последователи, след като ги довлачили до тук по улиците от затвора Гарсия Морено.
И така през 1922 г. мястото било официално превърнато в зелено място за отдих на града под името „Parque de Mayo“. В чест на онзи победоносен май, донесъл независимостта на почти цяла Латинска Америка. Тук това се случило на 24 май 1822 г. А се случила тогава битката при Пичинча, следствие на която била извоювана независимостта на днешен Еквадор.
Въпреки това паркът останал сред хората с наименованието си „Ел Ехидо“. И няколко десетилетия по-късно местната управа се подчинила на волята народна и официално прекръстила парка на „Parque El Ejido“.
И днес в парка се разхождат и възрастни, и ученици.
А големият поток от хора и централното му местоположение беше довело пред стените му цяла редица продавачи на какви ли не вкусотии за похапване. От печена царевица, до всякакви тестени закуски. А пилето беше разкъсано направо върху гарнитурата от боб в плетената кошница на сготвилата го в дома си добра жена.
За тези, които ще изпаднат в потрес от „липсата на хигиена“ само да напомня, че съвсем неотдавна, преди да приемем лицемерните мерки на ЕС, и при нас се хапваше по същия начин – хем природосъобразно, хем вкусно. И ако „съобразените с изискванията“ храни ще представляват пакетирани чипс и бисквити, определено предпочитам боба от кошницата.
Имаше, разбира се, и ресторанти европейски тип. Само дето хич не са ми привлекателни те по чужбинските ми миткания. А и не виждам особен смисъл да платя за пържола и пържени картофи сума, равна на седмичната, или месечната издръжка на местно семейство. Защото, въпреки ниския стандарт на много държави, цените по туристическите места са изравнени почти в целия свят. Та, наследничката на бае ви Ганя похапваше вкусно и евтино местни гозби и летеше из улиците на града.
А те бяха прекрасна смесица от колониалните испански сгради и съвременните им братовчеди.
Базиликата Basilica del Voto Nacional (Базилика на националния обет) се извисяваше на възвишение на града с величието на готическите църкви.
Построена била като паметник на „вечното напомняне за посвещаването на Еквадор в Свещеното сърце“. На практика, за насилствено наложената на местните нова религия. Но, История. Не един път са се случвали подобни свещенодействия.
Строителството й започнало през 1884 г. Земята била дарена от католическо общество. Парите, отделени от правителството, се оказали крайно недостатъчни. И в периода на строежа непрекъснато били приемани дарения от вярващи. А когато и тези средства се оказали недостатъчни, през 1895 г. държавата установила данък върху солта, за да продължи сградата.
И най-после строежът приключил. Базиликата била благословена от папа Йоан Павел II на 30 януари 1985 г.. А осветена и открита – на 12 юли 1988 г.
И днес тя е католическата катедрала на Кито.
Вървях из града и се радвах на красивите сгради.
А най-ме радваха потомците на древните по улиците на града. И тук това бяха хората от малките села. И в Еквадор, както и в Боливия местните имаха късмета да не са избити до крак от испанските нашественици. И днес наследниците им се разхождаха из територията на предците си. С традиционните бомбета, прави поли ( изместили плисираните такива в Боливия), плитки и шалове.
А зад плитките на местните й е времето на кратката история.
Районът на Кито бил център на търговията и политическа граница още преди да бъде завзет от империята на инките. Първи от познатата ни история го преземат именно те, инките. И го укрепват и разрастват като тяхно селище.
И идват испанците и окупират града. Неравна битка. Огнени и смъртоносни пушки срещу копия и призоваване на духовете на предците. На 6 декември 1534 г. градът е превзет и обявен за част от испанската империя.
В началото на 20 век икономическият център на страната се изместил към Гуаякил, друг и по-голям град В Еквадор. Съперничество между двата града съществувало и до днес. Но Кито си остава политическия и културен център на страната.
