След няколкото дни, прекарани в пустинята, заслужено се отправихме към другия край на Атласките планини. И пристигнахме на брега на Атлантика. В прекрасния крайокеански град Есауира ( Essaouira). В превод означавало наименованието на града умалително название на думата „стена“, превеждана като стена около двор, или град.
До 60-те години на миналия век Есауира бил известен и с португалското си наименование Могадор.
Значителна част от жителите на града говорели берберски език. А на берберски градът се именувал „Tassort“, което означавало „малката крепост“. И не напразно, навярно.
Още през 1506 г. кралят на Португалия наредил построяването на крепост. Нарекли я „Кастело Реал де Могадор“ (Castelo Real de Mogador). И била тя една от шестте самостоятелни крепости, построени на мароканския бряг на Атлантическия океан от португалците.
Нямаше как да пропуснем да се изкачим по крепостните стени. И влязохме при древните топовни оръдия. Оръдия, пазещи спомена за толкова отминали битки.
На малък остров бил построен замъка, поръчан от португалския крал Дом Мануел. Наричат местните днес острова „La Petite Ile“. И се намира той в местността Могадор. Следвало да служи замъкът като междинна спирка между окупираните от португалците градове по мароканското крайбрежие, по дългия маршрут между Сафи и Агадир. Доброто му местоположение позволявало лесно снабдяване със стоки и храна от Мадейра.
И всичко било хубаво, само дето никак не се харесвал замъкът на местните бербери. И след няколко смени на управляващите замъка португалски капитани, няколко години след построяването му, през декември 1510 г. замъкът бил превзет от местните бербери. Португалският гарнизон бил преместен в Сафи, а замъкът сменял единствено берберските си владетели.
Днес от Кастело де Реал не останало почти нищо. Всъщност, останало много, но преконструирано. Почти целият му строителен материал бил използван за издигането на новите крепостни стени и пристанището на Есауира. Наредил изграждането на новите съоръжения султан Мохамед Бен Абдела от династията на Алавитите. И се случило това през 1769 г. И до днес акустират малките си кораби местните рибари на същото това пристанище.
А под крепостните кули почиваха и сините рибарски лодки. Именно сини бяха всички лодки в Есауира. Разказваха ни местните, че като синия цвят бил любим на наследниците на свободолюбивите бербери. Символизирал той и свободата, и духовността.
Разбира се, витаеше и идеята, че боядисани били лодките просто за атракция на туристите.
Sqala du Port ( Пристанищната скала) било наречено построеното по заповед на султан Мохамед Бен Абдела ново отбранително съоръжение. И служело като истински бастион за избягване на атаки. Съвсем срещу скалата на пристанището се простираше и остров Могадор.
А на 30 август 1924 г. Sqala du Port d’Essaouira била обявена за исторически паметник на Мароко. И днес я посетихме на цена, по-малка от 1 евро.
Атлантническият окен се разливаше под крепостните кули. Любимо място била алята покрай окена. Обичали да се разхождат там местните. И се разхождаха те. Разхождахме се и ние. И с туристически стоицизъм понасяхме океанския вятър. И не че не беше силен. Само дето ни успокояваха местните, че и постоянен бил.
Многократно през вековете била обект на колонизаторски апетити Есауира. Испания, Англия, Холандия и Франция непрекъснато опитвали да завладеят местността. Но останала най-подир Есауира като убежище за износ на захар и меласа. Е, неминуемо и като пристанище за върлуващите тъдява пирати.
Днес пирати не видяхме. За сметка на това се потопихме в уличките на старата медина на града, оградена от старите крепостни стени.
И отново се върнахме във времето. Посрещнаха ни тесните древни улички със старите малки дюкянчета и работилнички. И потънахме в аромата на жасмин и стотици подправки. И навлязохме в света на аргановото масло. Изобилстваше то по магазини и сергии. Какви ли не продукти и в какви ли не опаковки предлагаха наследниците на берберите това вълшебно масло.
И друго се случваше. Хем имаше хора, хем имаше гмеж, а в същото време душите ни завладя усещане за мир и спокойствие. Дали от вълшебните аромати, носени из въздуха?! Дали заради широките усмивки на берберите?! Или се бяхме заредили в изминалите дни с прословутото арабско спокойствие?! И се носехме по тесните улички безметежни и добри. И следвахме аромата на лулата на нашия спътник Нед.
