Дойде и краят на сенегалското ми пътешествие. И тръгнахме в късния преди обяд от пустинята в Лумпур. Сменихме колите в началото на град Лумпур.
И едни само 40 км предстоеше да изминем до летището в Дакар. А полетът ми нощен, в 22. 00 ч отлиташе. И нищо не предвещаваше силните емоции по пътя. А настъпиха.
Защо ли? Защото много недобра идея се оказа пътуването в Сенегал по време на дъждовния сезон. От август до октомври бил той. И така много били дъждовете, и така лоша отводнителната система, че на места и сезонни зелени блата се бяха образували.
И ако го знаеха любезните ни организатори от агенцията, много нерви и притеснения биха не спестили. Но и не знаеха и не се интересуваха те. И попаднахме в там в средата на октомври. И дъжд валя почти всяка нощ. И дъжд валя и през цялата последна нощ. И наводни добре сенегалските пътища. Никак не бе добра отводнителната им система. И заля водата пътните платна. И в средно големи езера ги превърна. И затрудни това изключително движението. Че не всички с високопроходими джипове се движеха. И чакаха реда си със старите си автомобили по пътя си да минат. А някои директно ги бяха изоставили насред безредието по мокрия път – езеро. И там бяхме и ние. Насред наводнените пътища.
Отби от централните пътища-езера Абду и обиколни потърси. И бяха те едне идея по-добри. Но отново достатъчно наводнени. При това с мокри ями с незнайна дълбочина.
Слизаше на места Абду и дълбочината на водните ями проверяваше. Че останехме ли някъде, там и щяхме да си откараме. А аз след няколко часа следваше да летя. И връщаше се Абду, недоволен от дълбочината на дупката и посоката променяше.
И нови дупки, и нови езера, и нови проверки. Изоставяха хората старите си автомобили направо сред водата. И още по – тегаво бе за останалите да ги преодоляват. И превърнаха се делящите ни от летището 40 км в непреодолимо препятствие. И много часове ги борехме. И тъкмо, значи, някак до магистралата се добрахме. Платихме и в поредното задръстване се вляхме. Катастрофа. На два товарни камиона. И за часове задръстен бе пътят. И прояви Абду невиждана дързост. Изпревари всички и пред полицаите спря. На разклона на самия. До самата катастрофа, при авариралите камиони. И му посочиха полицаите назад да се върне. И в опашката грамадна да застане. И включи той целия си африкански артистизъм. Обясни на господата полицаи как бялата жена полетът си ще изпусне. И той 1 000 евро ще трябва да й плати. А ги нямал. Но дете имал. И него трябвало да храни. Влязоха му в положение сънародниците. Нали белите като нищо от горкия сенегалец можеха пари да си поискат. И пуснаха ни нас, единствени. И стигнахме някак до заветното летище. На бегом всякакви формалности и проверки преминах.
И два часа по – късно, летейки вече на борда на испанските авиолинии, припомнях си силните емоции от деня. Припомних си и всички красиви преживявания в Сенегал.
И благодарих.
Благодаря, че бях!
