И кацнах аз един прекрасен ден в Ла Пас (La Paz).
Макар че номинална (конституционна) столица на Боливия е Сукре, в Ла Пас се намират повечето от държавните учреждения на Боливия, както и резиденцията на президента на страната, което я прави административна столица на Боливия.
Основан бил градът от Алонсо де Мендоса на 20 октомври 1548 г. като пункт за почивка по пътя между Потоси и Куско. Кръстили града конкистадорите Нуестра Сеньора Де Ла Пас . В превод името означава „Богородица на мира“ и било избрано с цел да отбележи настъпилия мир в страната след гражданската война между конкистадорите
(„La paz“ на испански означава „мир“).
Ла Пас станала фактическа столица на Боливия през 1898 г., когато новоизбраният президент Хосе де Мануел Пандо преместил тук седалището на правителството и президентството.
И със своите 3600 м надморска височина днес Ла Пас е най-високо разположената столица в света.
Оставих набързо багажа в хостела. И хукнах навън.
Разбира се, помещаваше се хостела в стара сграда в историческата част на града. На пряка на историческата улица Calle Jaén.
През 16 век на нея бил разположен пазара за покупко-продажба на камили. А днес сградите по калдаръмените й улички са превърнати в барове, кафенета и музеи. На тази улица е и родната къща на големия революционер Педро Доминго Мурильо.
А сред тях се движеха онези вълшебници, заради които толкова исках Боливия. Наследниците на древните инки. С плисираните поли, шарените шалове и бомбетата.
Явно модните капризи напоследък бяха заменили изконните бомбета с по някоя по-съвременна, или пък по-топла плетена шапка.
А други не отстъпваха пред същите тези капризи и с гордост и напето носеха своите бомбета.
Уникални бяха шаловете. В здравината и безкрайно широкото им приложение се бях убедила при истински първата ми среща с тях в Перу. Напълно неподготвена тогава бях тръгнаа с огромен куфар. А пътят ни доведе до малко селище с пясъчни улици. И там колелцата на моя европейски куфар съвсем забуксуваха. И спрях аз с куфара на мегдана пред църквата. Там пък ни посрещна нашата домакиня. Доня Мария. Около 1-50 висока. Още толкова широка и с безкрайна усмивка. И шарен вълнен шал, разбира се. Та, докато се оглеждах аз и се чудех как ли ще бъде пренесено тежкото чудо, побрало разточителния ми багаж, се развъртя таз мити дребна Мария. Даже не видях точно как, но уви с шала си огромния ми куфар и в няколко мига го метна на гърба си. Не успях да започна дори да възразявам, и тя вече тичаше по пясъчната улица.
В Боливия видях и модификация на старите шарени шалове. Отново шал, само дето ушит във формата на дълга и тясна торба. И, напълнена с нужното за пренасяне, се пускаше по гърба на приносителя си, а предната й част се увиваше покрай врата за закрепване.
Майките, пък, ми изглеждаха да са на напълно неизвестна възраст.
И нещо друго ме впечатли силно. Доста безизразни бяха лицата на боливийците. След като отпочвах общуване с тях, неминуемо установях, че са добри. Но преди това никаква емоция не заставаше на лицата им. Поради което и не можех да определя възрастта им. А отруденият им вид и явно нелекият живот определено не работеха в тяхна полза. Многократно се случваше да видя малко сладко боливийче, сгушено до своята баба. Или поне на мен на такава възраст ми изглеждаше дамата придружител. Докато не започваше да кърми тази дама малкото си отроче. Като без възраст бяха тези жени. Отрудени и вечни.
Една дама пък успя да се открои дори в това екзотично за мен множество. С нещо като манта. С ръкави и предница. И с липсващ гръб. В последващите ми разходки започнах да видам и други такива премени. Носеха ги основно жени, заети с някаква дейност. За да предпазят дрехите си. Модификация на нашите престилки.
Тя пък ме изведе на площад Мурийо ( Plaza Murillo). Централният площад на Ла Пас.
Местоположението му в центъра на Casco Viejo( Стария град) ме зареди с увереност, че именно това е Пласа де Армас. Централният площад във всеки испански град, независимо дали в родината, или в някоя от колониите. Така ни учеше водачът ни в Перу. „Ако се загубите в испански град, попитайте местните за Пласа де Армас. Всички го знаят. И като стигнете до него, знайте, че сте в идеалния център на града. И оттам ориентирането е лесно“.
Точно на Пласа де Армас ми приличаше този площад. Но пък табелата говореше друго.
Само дето грешката се оказа напълно вярна. Именно това си и беше Пласа де Армас. Проектиран през 1558 г. като част от праволинейната мрежа на града, през колониалния период бил наречен Пласа де Армас.
След получаване на независимостта на Боливия, площадът е преименуван на „16 юли“ (Plaza 16 de Julio).
А днешното си име получава на 3 февруари 1902 г. в чест на Педро Мурийо( Лидер от ерата на независимостта), заловен и обесен от испанските войски през януари 1810 г.
И определено си беше централен Пласа де Мурийо. Тук се намираха
президентския дворец, Националния конгрес на Боливия и Кабилдо (или сграда на градското правителство, включително затвор).
На него са се случвали битките за политическа власт в Боливия. Красивите му сгради са били свидетели на многобройни революционни конфликти.
На площада видях и друго мое любимо. Множество туристи. И същото такова множество раници, строени вкупом до някой стълб. И братът турист пееше, свиреше, или просто се наслаждаваше на това, че е тук и сега. Ето за това обичам пътуванията! Заради всичко видяно. Но и заради тази свобода да си някъде, напълно непретенциозен и свободен.
