Ла Пас

Този ден трябваше да намеря автогарата. Бях чела за нощни автобуси. Вече бях пътувала с такива в Перу преди няколко години. И се бях убедила в невероятния комфорт, който предлагат. Седалките са разположени на голямо разстояние една от друга. На всичкото отгоре се разгъват почти до положение на легло. А от към краката се повдига една възглавничка. И ако уважаемият пътник се снабди с леко одеалце, което аз не пропуснах да направя, може да си осигури един доста добър нощен сън. А в това време добрият автобус го доставя до нужната дестинация.

Открих автогарата, закупих нужния билет

И продължих по туристичекия си маршрут.

А той ме отведе по едни стръмни улички. И от тях се откриваше твърде любопитна гледка. Като твърде застроен хълм изглеждаше панорамата над тях.

Не само невероятна, чак страховита ми се видя гледката. Та, побързах да я приближа и огледам от близо. И не стана по-малко невероятна тя отблизо. Целият хълм беше плътно застроен с жилищни постройки. Такова масово превземане на планината бях виждала за първи път в турския град Измир. Тогава бях чак затаила дъх от изненада. Така ми подейства и гледката в Ла Пас. Дори не исках и да си мисля какво количество народ живее в този гъсто населен район. Че и по каква инфраструктура се спуска до града.

Прочетох по-късно, градът е с население от около  1 500 000 жители  и обща площ от 470 кв.км. Е да, тази информация напълно съотвестваше на странната гледка.

А тя ми се показа от едни по-странични улици. Отдалечени от търговския и исторически център. И тук животът се течеше в ритъма на обикновеното дневно ежедневие.

Хората деляха тесните улици с многото превозни средства. Щъкаха навсякъде в шарените си одежди. И вършеха ежедневните си дейности.

Всичко беше простичко в Боливия. Мъжете лъскаха обущата си при улични обущари.

Заведенията за хранене бяха искрено непретенциозни. Често се изразяваха в просто една подвижна количка с нещо за похапване и два пластмасови стола за желаещите да поседнат. И присядваха дребните боливийци и хапваха.

На места имаше значително по-надпредничави улични гостилници. С надписи и плакати като на съвременни места за бързо хранене. За щастие, по огромните тенджери и също толкова огромните черпаци личеше, че храната си остава все така истинска.

За желаещите да се разквасят с напитка, или пък да се подсладят с дребна сладост, се предлагаха улични сладкарски колички. С пластмасови табуретчици отпред.

А най-приятни за мен бяха огромните сергии с екзотичните папая, манго и какви ли още не плодове. Така и така бях по чужди земи, винаги използвах момента да премина на диета с тези прекрасни дарове на чуждите земи. Хем и по-евтино излизаше препитанието им, хем  здравословно и приятно.

В Боливия срещнах и други едни приятелчета. Дребните маракуйчета. Продаваха ги в строителни колички. И на всикото отгоре се грижеха да достигнат до добрия потребител в удобно обелен вариант.

Така се захласнах по тях един ден, че реших да изям колкото мога. И се постарах, както се казва, на съвест. Разбира се, освен тях място за нищо друго не остана. Само дето последвалият 6-часов полет ме убеди, че не беше това една от най-брилянтните ми идеи. Но пък така бяха вкусни! И направо на безценица.

Плодовете бяха екзотични.  А учениците като на всякъде по света.

Само училищата бяха малко по-старички.

На рояци излизаха жадните за знания младежи след последния звънец и тръгваха по делата си.

И всички бяха с униформи. Само най-малките шестваха с детските си дрешки под големите раници.

Съвсем пък малките биваха придружавани от бабите.

А за заслужено подслаждане след тежкия учебен ден се грижеха други добри жени, подреждащи вкусни лакомства на импровизирани сергии.

И от вода имаха нужда малките ученици. И се стараеха възрастните да им я осигурят на удобни за тях места. Само дето опаковката й силно ме заинтригува. Че в найлон може да се прибере, добре. Но какви изтънчени умения следваше да притежават пиещите я, че да я изкарат от тази крехка и подвижна опаковка и, без да я разлеят, да я употребят, все пак?!

Разходих се, наснимах се и по пешеходния мост тръгнах да се прибирам към Стария град.

А след него започваха вече познатите калдаръмени улички с шарените сгради.

И докато се прибера, съвсем се беше скрил Слънчо. И над покрива се беше открила невероятната гледка на хиляди светлинки от гъсто населения хълм отсреща.

И се наслаждавах аз на гледката над чаша горещ чай от верандата на хостела. А той, както повечето хостели, беше разположен в стара колониална сграда. И се бяха постарали стопаните му да създадат невероятен уют за гостите си.

На същата веранда се заприказвах с една от милите рецепционистки. Споменавала съм вече как в тези хостели по света работят мили усмихнати млади хора, готови да помогнат с каквото могат на брата турист.

Споделих й радостта си, че виждам толкова много от потомците на древните инки в традиционните им облекла.

И ми разказа тя, че така било. Само дето напоследък градските хора придобили и нови градски облекла. Напълно идентични като тези по целия широк свят.

А традиционните одежди носели все още хората от селата- и тези, които виждам по улиците на столицата, са именно такива. Хора от близките села, идващи в големия град да препечелят.

Сега си обясних защо ги виждах на тумби из града. Приседнали за кратка почивка бяха. Или чакащи превоза си до дома.

Толкова бяха хубави  и цветни! И така автентични! Нали това е ценно за нас, да видим другите такива, каквито са те. А не каквито сме и ние,  и всички останали.

Като се замисля, и в родината чуждите посетители се радват на представления в традиционните ни носии. Само че отдавна не ги носим ние. Така малко по малко, изоставят традиционните си облекла и останалите народи по света.

Е, срещу нежеланата универсализация не можех да се боря. Можех само да съм благодарна, че успях да видя доста от народите преди настъпването й. И да им се порадвам на истинското в тях.