Нали на гости на древните бях тръгнала, намерих туристическа агенция с помощта на любезните ми домакини от хостела и се записах на еднодневна екскурзия до Тиуанако (Tiwanaku)
Превърнат днес в археологически обект. А иначе древен град в Боливия, недалече от езерото Титикака, на около 72 километра от Ла Пас.
Изминахме километрите с туристическия автобус и се оказахме пред вратите на древния град. А съвременният археологичеки обект беше разделен на две части. Закрит музей. И открити останки от древността.
По план на екскурзията трябваше първо да разгледаме откритата част, а след това да влезем в закрития музей. Само дето като стъпихме на входа и започна да вали. И най-логично, предположих аз, щяхме да сменим реда на разглеждане. Още повече, тази кратки дъждове си бяха напълно обичайни за географските ширини, на които се провеждаше екскурзията. Така че няма как да са останали в тайна от водача. И нищо по-естестевно нямаше да изчакаме да отмине дъжда на сухо в закрития музей. И след като отмине, да излезем и да направим обхода си навън.
И както често, туристическите представи на уважаемия турист-платец рязко се разминаха с предлаганото от екскурзовода.
Такава му била програмата, и по нея щели сме да следваме.
Ама, вали – възрази групата.
А, така ли? – Хоп, с един жест беше повикан съвременен потомък на древните. Цял наръч дъждобрани носеше той. Само дето докато ги платим и нахързулим върху мокрите си вече тела, единственият им смисъл си остана платената сума на дребния боливиец.
И мокри отвътре и валяни отвън, тръгнахме в калта с градските си обувки.
Тук туристическото ми търпение не издържа. Направих няколко бързи снимки, пазейки основно апарата ( аз вече бях изцяло мокра) и напуснах създалата се лудост. Цивилизовано се насочих към музея. И, оставила човека на когото съм платила, да измъчва останалите в дъжда, тръгнах да се запознавам с предлаганата ми история самостоятелно.
И се оказа кратка тя. Нямали си писменост жителите на Тиуанако. И не оставили никакви писмени документи. Та затова само от предположения е изтъкана написаната от съвременниците тяхна история.
И според тях, първите заселници в местността дошли през 1500 г. пр.н.е.
По-късно прераснало в империя поселението. Империята Тиуанаку. Една от първите имперски държави в Южна Америка, доминираща в части от днешното южно Перу, Северно Чили и Източна Боливия в продължение на приблизително шестстотин години (500–1100 г. сл. н. е.). Столицата, наричана още Тиуанаку, се намирала на южния бряг на езерото Титикака, на границата между Боливия и Перу.
Били разположени селищата й на височина между 3800 и 4200 метра.
Империята процъфтявала в периода от 550 до 950 г. Тогава, в този период на разцвет, се предполага, че в града живели около 30 000-40 000 души. И се разпаднала империята, отново по предположения, около 1100 г.
Няколко пирамиди имало в околността. Днес не били запазени. Но най-голямата пирамида се наричала Акапана. А основата й била изработена от перфектно нарязани и идеално пасващи си каменни блокове.
Земите под град Тиуанаку били блатисти и сезонно наводнявани заради топене на сняг от ледената шапка на Quelcceya. Фермерите от Тиуанаку, за да запазят продукцията си, изградили издигнати като платформи полета, на които отглеждали своите култури. А за да не се наводняват посевите, изградили между полетата канали.
С воднистата местност се справили древните. Но с голямата височина на района не могли. И затова отглеждали само устойчиви на замръзване растения като картофи и киноа. По-късно кервани от лами донесли царевица и други търговски стоки от по-ниските височини.
Наред със земеделските култури, жителите на Тиуанаку отглеждали големи стада опитомени алпака и лама. А мъжете им ловували диво гуанако и викуня.
Докато се запознавах с историята, краткият обичаен дъжд беше приключил и Слънчо изгрял. Изчаках още малко на припек пред музея да се изпарят и последните щети от дъжда и тръгнах на обход по останките от древния град. И се разминах с групата. Чиито членове, мокри и унили, любезно бяха повлечени от водача в музея. Че и да се изсушат да не могат.
Е, всеки си има виждане за похарчените пари.
И в тази връзка, се втурнах по древния град. Както бях прочела, в продължение на векове тези разкопки не били опазвани. На всичкото отгоре, не само били систематично разграбвани, но били и използвани за упражнения на военни части.
И доста му личеше на града. Почти нищо не беше останало.
Днес вече е включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Но да бъде възстановено разрушеното си е доста трудно.
И са останали 6 тераси във формата на буквата „T“ с вертикални колони по тях.
Най-ранните сгради били построени основно от пясъчник. Жълтеникави до червеникаво-кафяви пясъчници били използвани в архитектурни облицовки, павирани подове, основи на тераси, подземни канали. Днес учените установили кариери на пясъчник в подножието на планините Кимсачата, югоизточно от града, от където предполагат, че ли донесен тук.
По-късно в изграждането на сградите в Тиуанаку бил въведен синкавия до зеленикаво-сив андезит. А когато Тиуанаку започнала да разширява своята мощ, каменните му зидарии включили и по-тежката вулканична скала. Носена била тя от по-далечни древни вулкани.
Новият камък бил по-плътен и по-твърд и каменоделците го използвали за изграждане вече и на големи пиедестали и трилитни портали.
Само една порта останала до днес. Наречена „Порта на Слънцето“.
Също само една е останалата стела в града.
Стелите представляват каменни статуи на хора. Най-ранните са направени от червеникаво-кафяв пясъчник и изобразяват човек, носещ характерни лицеви орнаменти, или рисунки. Ръцете на човека са сгънати върху гърдите му, като едната ръка понякога се поставя над другата.
Под очите на първите хора-стели имало мълнии. Самите персонажи носели минимално облекло, състоящо се от колан, пола и шапки. И били украсени с извити живи същества като котки и сомове, често предавани симетрично и по двойки. Учените предполагат, че тези същества можело да представляват изображения на мумифицирани прародители.
По-късно, около 500 г. сл. Хр., стелите били издълбани от андезит, а изобразените хора имали безстрастни лица и сложно изтъкани туники, кожуси и шапки.
В ниши, оформени в статуята-стела често било съхранявано оборудване, свързано с употребата на халюциногени: ваза с керо, пълна с ферментирала чича и „таблетка за нюхане“, използвана за консумация на халюциногенни смоли.
Най-интересното от останките за мен си остават каменните блокове с изрязани в тях геометрично правилни форми.
Дори няма значение, че не е известно точно предназначението им. Невероятно е самото им съществуване.
Всъщност, изследователите предполагат, че това са част от блоковете, служили за построяване на древните сгради. Както на Мачу Пикчу, направени като пъзел, за да влиза единия камък в отворите на другия и така да се съединяват в стени.
И за да се изработят те с такава точност, че да служат за спойка, немалко умения си трябват. Поредното изгубено за нас знание. Дали с техника са разполагали древните, или други методи за строеж са познавали? Дали пък им е помогнал някой? И дали ние някога изобщо ще разберем отговорите?
С тези мисли тръгнах аз из градчето покрай древния град. Малко провинциално градче.
