Днешният град Потоси с надморската си височина от 4 090 метра е един от най-високите градове в света.
Потоси се намира в подножието на планината Серо де Потоси, наричана също Серо Рико („богата планина“), или „направена от сребърна руда“. Прозвището си планината заслужила заради богатите си сребърни руди. В колониалните времена именно тази планина била основният източник на сребро за Испанската империя. Едва в 18 век Серо де Потоси бива задминат от Гуанахуато в Мексико.
Основан бил Потоси през 1545 г. като град на миньори. Добивът на сребро бързо го превърнал във важен град за испанската корона. Среброто било превозвано с кервани от лами и мулета до брега на Тихия океан, откъдето било отнасяно в Испания на испанските флоти.
В продължение на векове тук се намирал и испанският колониален сребърен монетен двор.
Миньорите от Потоси произвели приблизително 60% от цялото сребро, добито в света през втората половина на 16 век. И градът заслужено получил титлата Вила Империал де Потоси.
Към 1610 г. в града живеели около 3 000 испанци и 35 000 креоли, предимно мъже. Около 40 нотариуси документирали търговските сделки и завещанията на търговците.
Заради огромното икономическо значение на Потоси за Испанската империя, построени били големи и пищно украсени църкви на различните ордени. Имало църкви на доминиканския, францисканския, августинския, мерцедерианския и йезуитския ордени. Интересното на всичи тези строежи било, че в града така и не бил построен женски манастир. Може би заради преобладаващото мъжко население.
А за разрешаване на правните въпроси на различните ордени бил създаден и църковен съд.
Въпреки че бил построен на планински терен, ядрото на Потоси било изградено по стандартния испански решетъчен модел с прави улици.
И централен площад бил построен в града в края на 19 век, наречен днес Пласа 10 Ноември (Plaza 10 de Noviembre). Издигната била на площада Статуята на свободата.
Една от сградите на този централен площад е Катедралната базилика на Потоси, чието официалното име е Катедралната базилика на Дева Мария на мира( Catedral Basílica de Nuestra Señora de La Paz). Малка базилика и катедрала с барокова и неокласическа архитектура и каменна фасада. Построена в периода 1808–1838 г. на мястото на срутилата се стара църква през 1807 г.
По стара моя традиция, тръгнах на обход по града. И в края на Avenida Mariscal Santa Cruz намерих Площада с Обелиска ( Plaza Obelisk)
Самият обелиск представлява паметник на „Неизвестния войник“. Издигнат в знак на почит към стотиците войници, паднали във войната Чако, между Боливия и Парагвай (1932 – 1935).
Днес площадът се използва от местните като стратегическо място за срещи.
Побродих още из улиците на града. И със следобеден автобус тръгнах към Сукре.
На фона на 9-часовия преход от Ла Паз до Потоси, 2-та часа до Сукре ми се сториха просто лека разходка.
За сметка на краткостта си, преходът беше значително по-дневен и светъл. И успях да се насладя на гледките зад прозореца.
А те ми показаха малките боливийски села. С едностайните къщи, накацали по склоновете на планината. Малки и тухлени. С плоски ламаринени покриви. Повечето дори без прозорец.
Най-ценното на автобусния ми преход бяха две възрастни селски жени, които пътуваха с мен. Истински прекрасни дами. Говориха ми много. Пусто, на испански. Разказите им, за жалост, не разбрах. Но песните, които пяха, останаха в душата ми.
