Лалибела, Етиопия

И след черешката, наближи и краят на нашето пътешествие.

А той започна в градчето Лалибела. След като бях обходила изцяло и отвътре всичките скални църкви, вече спокойно можех да посветя вниманието си на градчето.

А то започна с хотела. Туристическият поток към известните църкви беше довел до построяване на изключително приятен и удобен хотел. Ниска постройка с прекрасен зелен двор. Усмихнат персонал и топла вода. Какво повече ни трябваше?!

Само дето дори туристите не бяха успели да повлияят на уличната настилка. И тя си оставаше все така пясъчна и прашна. И се споделяше от хора, животни и странни превозни средства.

Но пък вече ги нямаше скалъпените от подръчни материали колибки. Не че бяха големи, или богати къщите на Лалибела. И все пак бяха компактни и спретнати, строени от кирпич и с подредени покриви.

И други къщички имаше в градчето. Отново кирпичени. И кръгли. Със сламени покриви. А малкият им обем компенсираха с изградените два етажа. И се разполагаха тези малки кирпичени гъбки като част от вълшебна приказка. И си живееха в тях гражданите на Лалибела. Хортуваха си пред праговете им. И обогатяваха знанията си.

Не само построяване на хотел беше продиктувал туристическият поток. Туристическа ни работа. Удобства изискваме. И бяха ни ги осигурили хората. Банкомат. Невиждано! И напредничаво. Че и светещ, беля.

И телефонни кабини. Е, насред заграждение с мръснички парцали и до водата за овцете, но ги имаше.

А освен в лавката за дребни закуски и вода, същите тези туристи можеха да утолят глада и жаждата си в умилително китни кафенета и бистра.

Нали неспокойна душа отглеждам, не се стърпях и драснах по прашна пътека над селото. И погледнах отвисоко. Към скалните църкви. Към малките къщи на съвременните хора. Към кръглите кипри колиби със сламените покриви.

А по пътя срещнах жителите на това вълшебно селище. Мир и спокойствие излъчваха те. Двама влюбени на прага на малка къщичка. Мама, татко и дете, пременени в празнични премени. И други мама и татко. А малчо яхнал раменете на тати. Като всички деца по света. До тук с разликите!. Нямат значение границите. Нямат значение цветовете и дрехите. Хората са толкова еднакви в дълбините на същината си!

Дойде ред и за последната ни вечеря. И така и така в туристически град се бяхме случили, към туристическото място за вечеря се отправихме.

Над градчето беше то. И се завихме ние по виещия път. И тъй като до туристическото място водеше, не бяха пропуснали да насядат покрай него симпатични продавачки на сувенири разни.

Независимо от туристите, обработваше си нивата покрай пътя скромен етиопец. Дали имаше време да вдигне глава и да осъзнае красотата, сред която оре парчето си земя?! Красотата, сред която подрежда балите сено.

Е, нашият туристически бус, пък, ни отведе до красотата на туристическия ресторант. На фона на скромната обстановка наоколо странната му форма си беше направо космическа.

Космически бяха и гледките от висотата му. Космически бяха и цените му на фона на заобикалящата ги действителност. И нали за родина на кафето била определена Етиопия, кафе се предлагаше на туристите. На цена, равна на целоживотната заплата на средностатистически етиопец.

Похапнахме. Наспахме се. На сутринта се качихме в белия ни бус зад шофьора с къдравите пружинки в косата си и тръгнахме към столицата.

А километрите се търкаляха и ни приближаваха не само към столицата, но и към водата. Изоставихме водача на камилите, натоварени с бали слама. И се снабдихме с кадър на водопад. Жив. И цял. Че и река за водопой след него.