Всяко пътешествие си има черешка. И дойде моментът за нашата.
Скалните църкви в Лалибела.
Всичко беше чудесно. Само дето отстояха те от нас на 350 км. разстояние. Принципно не непостижимо в европейското ни съзнание. Само че крайно далечно за етиопската реалност. Там разбрахме, че всъщност имало нескъпи вътрешни полети. И именно така се предвижвали останалите туристи. Само че нашият местен водач беше наблегнал на забавленията си с парапланера и не беше отделил време да провери пътя. Може би в неговото полетно съзнание 350 км. не бяха много. И по въздух те наистина не бяха. Но от висотата на парапланера си не беше успял да види пътя отблизо.
Пътят Гондар – Лалибела се оказа пясъчен. До тук нищо особено. Често бил разравян от дъждове и животни, та се налагало да го заравняват периодично с огромни машини. Но пък за сметка на това бил стръмен и опасен. Дотолкова опасен, че не всички шофьори приемали да шофират по него. Заради това съгласилите се изисквали по-високо заплащане. Заради високия риск.
Колко хубаво! Само това успяхме да си помислим. Хем няма да спестим кой знае колко пари, хем ще поемем ненужен риск. И за компенсация, щяхме да загубим цял един ден. Времето било пари, бях чувала до този момент в европейската си реалност. Е, в Етиопия разбрах, че времето всъщност може да бъде и по-скъпо. И да струва здраве.
Цял един астрономически ден много хора, натъпкани в един, скромно казано, не нов бус, бяхме лашкани и подхвърляни по грапавия път, виещ необезопасен с нищо над пропасти. Бъбреци, кръст, кости, колене. Ей такива неща устновихме, че имаме. И си ги заобичахме, беля. Че цял един ден се кахърихме да не ги загубим.
Единственото захарче в този прекален ден бяха гледките. Че пропастите нерядко предоставят подобни красоти.
Комплекс от цели 11 скални църкви. Не построени отдолу нагоре. А изсечени в скалите. Отгоре надолу. Единствено и само с чукове и длета.
А преди чуковете и длетата? А преди тях всичко започнало като във вълшебна приказка. И живял в тази приказка някога, един крал. Гебре Мескел Лалибела от династията Загве. И управлявал той Етиопиското кралство в края на 12-ти и 13-ти век. Така и не разбрах как е разбрал за светия град Йерусалим. Но поръчал на своите строители да пресъздадат светия град в собственото му царство. За целта следвало да бъдат изградени 11 скални църкви.
И се заели строителите. Като истински вълшебници изкопавали първо изкопи, за да отворят достъп до монолитните скали. До днес тези изкопи свързват като коридори отделните църкви.
Прочетох по-късно:„Църквите в Лалибела са групирани в две големи групи, едната представлява земния Ерусалим, а другата представлява небесния Ерусалим. Директно между тях е разположен изкоп, представляващ река Йордан. Размерите на изкопа са 25 на 25 на 30 метра“. И като истинска каменна река се разливаше между църквите.
И ме отведе каменната река Йордан до най-известната от скалните църкви. Скалната църква Свети Георги (Бете Гиоргис). Издълбана отгоре надолу от вулканичен туф, тя е последно построената от единадесетте църкви. Дали заради това, именно тя била наричана „Осмото чудо на света“.
За построяването на Бете Гиоргис крал Гебре Мескел Лалибела получил видение. Самият Свети Георги му разказал как да бъде построена последната църква.
За съвременните етиопци скалните църкви били символ с особена духовна стойност заради оформлението, наподобяващо свещения град Йерусалим.
За мен тези църкви останаха символ на величието на човешкия труд. Наистина немислимото постигнали етиопските строители. И то в период, крайно отдалечен от нашия напреднал технологичен век.
И друг символ оставиха църквите на Лалибела в туристическото ми сърце.
Не един път съм изпитвала неравенството на белия човек от Източна и Западна Европа. Неведнъж преживях надменността на западните туристи. А и пренебрежението на местните. Знаеха те, че западноевропейците са по-платежоспособни. И деляха белите. Точно така, както не искат самите те да бъдат делени.
Е, тук, в Етиопия, ние бяхме важните. Единственото място, на което западноевропейците не играеха. Заради религията.
Влизайки в църквите, неизменно се кръстих. Виждали бяха местните разни бели да се кръстят. Но нали основно католици и протестанти идваха, кръстенето им различно от тяхното. Но като видяха нашето прекръстване, разцъфнаха от радост кафевите им лица. Уважаваните от тях бели хора бяха истински като тях. Споделяхме една религия. И по един и същи начин в църквите влизахме. Прекръстени и със широки усмивки.
Толкова радушно посрещане и искрена радост към скромната си личност рядко съм изпитвала извън пределите на родината си. И винаги ще пазя спомена за тези прекрасници в сърцето си!
А източноправославното християнство не е било така безпроблемно изповядвано през вековете. Прието за официална религия през 4 век, то било отхвърлено през 1624 година. Тогава владетелят Сусениос I приел католицизма. Смяната на религията обяснимо предизвикала продължителни бунтове и безредици, в които напълно безсмислено и уж в „името на Бога“ загинали хиляди миряни. Особено недоволство сред хората предизвикали йезуитските мисии.
За щастие, безумието не продължило дълго. И през 1632 година наследникът на Сусениес I , Фасилидес върнал на народа си нехалкедонското християнство и прогонил от страната си йезуитските мисионери.
