Лечебната провиралка „Ветреният камък“ под тракийската крепост Мал Асар

Тръгнали бяхме към „Ветрения камък“ в Източните Родопи. От древни времена при него идвали местните. Изцеление на болестите си да търсят. Само дето високо в планината го скрили древните. И нещо не успяхме да открием лесен маршрут. Та, през много драки и пропасти го достигнахме. А принципно около село Овчево се намира. И в селото може за по-пряк път да попитате.

За радост, натъкнахме се по пътя си на достатъчно много скални лечебници под Мал Асар. Видяхме дори пещера-утроба. Та, никак не се чувствахме недоволни.

Именно след пещерата-утроба и срещнахме пратеник на древните. Голяма костенурка. Поспряхме се при нея. Погледахме величествения й ход и се отправихме след водачите. През скален портал на пътя.

И буквално след две минути пред нас се изправи и Ветреният камък. Че местните използвали оформената му кръгла дупка за провиране,  ни беше казал Еркюл, с когото ни срещна добрата среща в с. Овчево.

И  да не ни беше казал, ясен сигнал за това даваха избелелите дрехи, завързани на съседните дървета. Такъв бил обичаят, след като се извърши ритуалния обход, да остави болният паричка и да завърже дреха от болното си място на дърво в съседство.

Честно казано, никак не създаваха приятна гледка избелелите и изпокъсани части от дрехи, но пък всеки от нужда ги беше оставил.

Оставихме раниците и водите си в нарочно „определените“ за това места в скалите.

И тръгнахме на ритуален обход.

А в края му поискахме, разбира се, снимки. И установи Мария, че насочвайки телефона си под определен ъгъл към дупката и човека в нея, образува апаратът ореол от светлина над снимания. А под още по-определен ъгъл, тази светлина се разделяше на две и като две ангелски крила се изправяше зад гърба на госта си.

И друг път наблюдавали те подобни енергийни потоци.

А ние не пропуснахме да се снабдим с ангелска снимка.

И пречистени, и заредени, поехме обратно по пътя. Само че дълго щяло да вървим по пътя, от който дойдохме, та смелите ни водачи ни предложиха по-пряк път да намерим.

И тук настана интересното. То, пътека някога и да е имало, много е  възможно. Само дето много паднали дървета добре я бяха скрили.

И драснахме из върлото. Само че без мачетето на Анатоли, приключението ни се превърна просто в дракинг. Че и стръмно, че и хлъзгаво. На места преходът ни се превърна в същински тарзанинг.

На всичкото отгоре, долу в мини пропастта и река видяхме. И нея предстоеше да минаваме. И тъкмо гледахме за път наоколо и се чу насред зеленината: „Опа ,то няма път“. И нямаше да е чак толкова странно възклицанието. Че информацията, която носеше и сами вече бяхме възприели. Но, изказано от водачите, никак не спомогна то за колективния дух.

И  тъй като  плавно слизане така и не открихме, с дух, или без дух,  хвърлихме се към пропастта. Помогнаха двамата мъже. Та, само с няколко падания и едно изгубено стъкло на очила се откупихме от планината. Изгубеното стъкло приехме за знак, че трябвало е да остане при лекуващия камък. И съвсем скоро няма да има нужда от него Атина.

И явно истински се бяхме очистили, та и лек дъждец ни прати Небето. Да ни умие и кръсти с пролетната си вода.

Пообъркахме още няколко пъти посоката в дъжда, но излязохме от тръните и стъпихме на заветния черен път.

И под закрилата на скалното куче се отправихме към автомобилите.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език