Магията, наречена Жеравна.

За първи път посетих фестивала на народната носия в Жеравна преди десетина години. Приятели ми разказаха за него, как всички хора са в народни носии и след няколко часа в тази обстановка се пренасяш назад във времето. За такова пренасяне спомагат и строгите правила, наложени от организаторите. Всички посетители трябва да са облечени в народни носии, при това не задължително само родни. За мъжете народната носия може да бъде заменена с войнишка униформа, или свещеннически одежди. Тази година си имахме и доста атрактивна и достоверна Баба Яга, която и две крачки не можеше да направи без да я помолят за снимка. Забранени са телефоните, модерните часовници и всички атрибути на съвременната цивилизация.

Как се влюбих във фестивала ли? Влюбих с е в онази първа нощ, когато в тъмнината на падналата вечер на сцената излезе Николина Чакърдъкова. Оркестърът замлъкна и над поляната се извиси нейният глас, запя „Хубава си моя горо“. И нищо особено нямаше по принцип. Но когато се огледах и видях около мен хиляди българи, облечени в народните носии на народа ни, станали на крака, да пеят с нея тази изконно българска песен,  ме побиха тръпки. Тръпки ме побиват и сега, и  всеки път при този спомен. И тогава, и всеки път, когато съм отново на поляната, в мен се възражда вярата, че ще ни бъде, че ни има. Може в държавата ни не всичко да е добре и може това да е просто меко казано, но там, на поляната, разбирам, че българското не само не е забравено, а се възражда у все повече хора.

Възражда се в малките бебешорковци, облечени в мини народни носии. Мини поясът на малчо му е качен чак до гърлото, но той се е гушнал в мама, облечена в ризата и сукмана на прабаба си, а отрочето си носи в шарената народна цедилка (прародитеят на съвременните кенгуру за бебета). До тях върви гордо тати, запасал неговия си пояс, а от него стърчи по някой юнашки пищов. Така е било, семейството е било здравата брънка на обществото ни и Жеравна показва, че и до сега е така.

Влюбих се отново в една от следващите години, когато вечерта се изля пороен дъжд. Мислите, че всички се разбягаха? Не, всички останаха. Някои наденаха дъждобрани върху носиите, други останаха и така. Хванаха се на огромното хоро и играха до малките часове на утринта. Дъждът разкаля земята и току нечии цървули се хлъзгаха и  падналият повличаше останалите. И затова е велико българското хоро. Както намира място за всеки, така спасява всеки. Никой не се пускаше, останалите прави вдигаха падналите и хорото продължаваше. Покрай нас не се умориха да свирят и музикантите с тъпаните и кларинетите. Само можех да си представя с колко килограма са натежали носиите им от чиста вълна, напоени от дъжда. С нищо не го показаха момчетата, обикаляха покрай хорото и свиреха с душа и тяло.

Дори сега, докато пиша, сълзи текат от очите ми. Сълзите потекоха и там, на поляната, където българското ни хоро се изви на двайсет кръга, изви се около огъня и в един ритъм пристъпяхме стотици. Други слизаха от височината на гората и се присъединяваха, а  хорото само ставаше все по-голямо и по-плътно. Както каза моята приятелка  Тони и ние бяхме там и бяхме част от тази народна магия.

Дойде време за тазгодишния фестивал и тръгнахме. И магията започна още от пътя. С три коли тръгнахме от София, компанията на Стоян щяха да се забавят, а със семейството на Тони се разбрахме да се търсим в селото. Карах си аз щастлива и спокойна, когато ми звънна Тони. Попита ме къде съм и ми рече, че те току-що са излезли от село Сотиря. Точно това бях направила и аз преди минута. Инстинктивно погледнах в огледалото за обратно виждане и видях Тони с телефон в ръка зад стъклото на  колата, движеща се непосредствено след мен. И да се бяхме уговаряли, такъв синхрон трудно би се получил, магията на Жеравна действаше.

Не след дълго стигнахме до къщата ни в село Ичера. Защо там, ще разкажа след малко, сега е време за  фестивала. Нашият Митко, съпругът на Тони, връчи на чичо Митко шише ракия, от специалната му, оцветена, ние се пременихме в старобългарския ни вид и поехме към поляната. В духа на разсеяността ми напоследък, бях успяла да забравя новозакупената си кюстендилска носия, та си отнесох фестивала със старата ми тракийска. Но така е трябвало да стане, нали съм мома пловдивчанка, така и беше редно. Тони се беше погрижила за черги за постилане и кошници, в които внесохме всичките ни необходими вещи и след около половин час по ремотирания път пристигнахме.

Посрещнаха ни тълпи хора в носии, хора с носии слизаха и от лъскавите съвременни возила. Една от групите се бе вживяла по-пълно в условията на фестивала  и се бе натоварила на стар яркозелен Москвич, него видяхме съвсем  преди малко, закъсал на пътя. Само че нали стара и здрава машина, поседя малко с вдигнат преден капак, водачът му нещо побърника  и ето че зеленото старо возило вече с мъка си проправяше път сред многото пешеходци. Наредихме се ние на голямата опашка за плащане на вход, цената за вход тази година бе 45 лв. Платихме, снабдихме се с гривни на ръцете си, които ни позволяваха да влизаме и излизаме в следващите три дни и влязохме за първия ни път. И ето я старата поляна, на нея бе първата сцена и подготвените дърва за  големия огън. Над нея се ширеше малката гора с високите борове.

Над тях бе следващата поляна, по-малка, на нея бе втората сцена, там играеха самодейните народни ансамбли, които се бяха записали за участие. Там срещнах една от съученичките си от математическата гимназия в Пловдив, тя игра два часа по-късно с ансамбъла си. Това е друга част от магията на Жеравна, колкото и много хора да има, все намираш в тълпите някой приятел. И не го търсиш, той просто изниква пред погледа ти в най-подходящия момент.

Тъй като телефоните са забранени, за запечатване на красивите моменти по гората постоянно шестват множество официални фотографи, които снимат желаещите, а после качват снимките на официалната интернет страница на фестивала под номера си.

Вдясно от малката поляна, на друго уширение в гората, бе разположен старият български пазар. Пред него майсторяха каменоделец и дърводелец, а зад тях бяха опънати сергиите с всякакви произведения на народното творчество.

От тези сергии всяка година си купуваме по нещо ново, я друга кърпа,  я още едни чорапи, или пък старовремски обици в тон с гердана от пендари на Маги  и гривничка за Пипи.  Няколко млади дами в народни облекла се бяха струпали до една от сергиите, мъжете обикаляха около майсторски изработените ножове.

Последна, в края на гората, е третата поляна, на нея са разположени храничките. Там, върху разпалено  огнище е разположен юнашкия тиган, в него се готви приказно месо с много зеленчуци. В жарта на други огнища, направо върху земята, се пекат старите содени питки с онази хрупкава и ароматна коричка, която те оставя без дъх. Върху трето огнище се въртят чеверметата. Около тях са разположени будките с храна, а на тезгяха им са подредени старите ни български гозби – таратор и айрян, боб чорба, боб яхния, боб на тава, бобени кюфтета с чеснов сос, бобена баница, обикновена баница, пържени тиквички, тиганици, овче мляко със или без боровинки и мед, сирене, кашкавал и, разбира се, кюфтета, кебапета, дроб на тиган, свински уши, пържоли и дърпано месо във вид на гювеч.

За тези, които твърдят, че всичко на фестивала е прекалено комерсиално, ще споделя  и цените, пък всеки да си прави своите си изводи. Пълна чиния със зелева салата се харчеше за 6 български лева. Препълнена купа с боб яхния бе 8 лева, същата такава купа с боб на тава бе 10 лв. Щедра порция месо бе също 10 лв., 10 лв. бе и 100 грама чеверме. Порциите бяха такива, че с една поминува средностатистическият българин.

Срещу входа, пък от 45 лева, всички ние получихме освен незабравимите изживявания, вкусни гозби и много много забавления.

Да започна с първата вечер, петъчната вечер на откриването.  Тя започна с официална част и безплатен концерт на ансамбъл Българе. Още при пристигането ни, на долната, централната  поляна, бе разпален огън и когато тъмнината се спусна над боровете над главите ни, излязоха нестинарите. По стар български обичай, те разстлаха жарта и с вдигнати високо икони на Свети Свети Константин и Елена изиграха своя огнен танц, а ние стояхме прави по височината наоколо и изпивахме с поглед всяко тяхно движение.

След това започна голямото хоро на поляната. На огромната площ се стече още по-огромна тълпа от хора в носии и се изви хорото в двайсетина кръга. Към него се присъединяваха все повече хора и преживяхме  магията на българското ни хоро. Тъкмо хорото е оформяше, към нас се присъединяваха нови хора. За момент кръгът ставаше тесен, в следващия миг се опъваше и отново всички танцуваха в ритъма на народната музика.

Разбира се, къде хубава вечер без вкусно хапване?! И боб яхния, и свински уши, и месо от юнашкия тиган, и пържени тиквички с чесан, всичко бе отнесено до нашите черги. Тони бе постлала красиви кърпи с народни шевици в средата, така оформихме масата, както някога прабабите ни на нивите.

Настана полунощ и се прибрахме, продължихме в къщата, където вече ни чакаха Стоян, неговата Тони и Михаела. Чичо Митко ни осигури всичко необходимо и заформихме софрата.

Сутринта закусихме с вкусните баница и кекс, приготвени от красивата внучка на чичо Митко, Дарина и, облечени и натъкмени, отново поехме към Жеравна. Намерихме си ново място под боровете, разпънахме чергите и след като си маркирахме територията, поехме да щъкаме по поляната.

Покрай нас се бяха настанили други от участниците във вълшебството. Кой бе опънал хамак между боровете, кой хапваше, или почиваше по чергите, кой пък придремваше под сянката на  старите вестници.

Минахме покрай сергиите на стария пазар, спряхме се пред горната сцена и погледахме част от участниците. Запленени гледахме хорото на разложките играчи. Както  поведе първият от тях, така изведнъж цялата група взе да играе с различно темпо, опашката се изви някак и тя поведе. Оформиха се два успоредни полукръга и водеха едновременно и началото на хорото, и опашката. Не бях виждала подобна магия, та когато играещите поканиха всички ни да се включим, мигом се впуснахме с Тони и станахме част от тази танцуваща феерия от ритми.

Търсихме дървеното виенско колело на миналите години, но тази година го нямаше. И затова са добри снимките, да пазят спомените от добрите времена. А до Виенското колело някога имаше кът за моми и ергени с голяма люлка, на която да стават задявките.

Минахме през земята на храната, взехме си освежаващи лимонади и таратор и се качихме до самия връх на малката гора. Тук не само бе разрешено снимането, то бе задължително. Такава гледка се отваряше към хребетите наоколо, че чак спираха дъха. Спряха и нашия, а след като се осъзнахме, си направихме по два чувала снимки.

След хорото преживях и една много знаменателна среща, с групата на русалиите. Красиви им  бяха носиите, малко твърде турскоподобни бяха фесовете им, но за това не успях да ги попитам. Запитах ги дали са запазили знанието на старите ни хора да лекуват. Нали именно русалиите са лекували някога със силата на  неравнодетлните тактове на народната музика и с танц са извеждали болестта на болните. Пазели традициите, отвърна им водачът им,  опитвали се да възродят някои техники, но до лекуване все още не били стигнали. Постоянно работели  и търсели информация и искрено искали да извадят потъналото в земята знание. Поисках снимка с тях и тъкмо се нагласихме, от нейде изскочи още един техен другар, видял как се подреждаме, па викна отдалеч: „Каква снимка правите без мен?“ Изчакахме го и се заснехме в пълен състав.

След малко срещнахме дядо и внучка, цял арсенал от пищови бяха запасали в поясите си. Нищо не можеше да ме удържи от снимка, с радост се съгласиха милите хора, направихме си още много снимки и с пълни очи пиех от народната магия на цветните носии.

При повторния обход на земята на храната буквално се сблъсках със Соня и съпруга й. Тъкмо разказвала на съпруга си как за първи път бе дошла на фестивала с мен и ей ме на, насреща и в носия. „Какъв е шанса?“, не вярващо повтаряше Соня. „100 процентов“, усмихнах се аз, това е част от магията на Жеравна, в безумното множество се срещат  хората, които трябва.  Върнахме се обратно при хребетите за нова фотосесия. Двамата млади бяха довели дъщеря си, прекрасната Дара, като запленена всеки път слушала българските гайди и мама и тати й бяха подарили първата Жеравна. Че нямаше да е последна, бе ясно за всички.

Така се бе запалила някога и мама, а аз изрових снимка от тогава. И да, тогава имаше няколко каруци с магарета из поляната, така търговците  и организаторите пренасяха вещите си.

Така някога пред мен бе изникнала и Невенка, щерка й Катя тогава бе малка, а мама игра заедно с ансамбъла си на голямата сцена. Тогава се запознах и с милата ми Вика, от тази поляна започна нашето приятелство.

Върнахме се на поляната, където течаха и пехливанските борби, и всякакви състезания за малки и големи. Едно от нашите момичета също участва, в състезанието за автентична носия, такава бе нейната, завещана от родната й баба.

Падна новата вечер и настана времето за запалване на големия ритуален огън. И тук организаторите ни поднесоха най-красивото представление. Зазвуча величествената музика на вековете, заговори водещият от сцената и поздрави Кан Ювиги Кубрат, снователят на Българската ни държава. Под звуците на величествената музика на сцената се втурна конник, облечен в пълните доспехи на първия ни признат от Историята предводител. След него, на бял кон се втече „Белият конник Кан Ювиги Аспарух, владетелят, разбил Константи IV Погонат и създал нашата Дунавска България“. Последва го Кан Ювиги Тервел, разбил 200 000 араби под стените на Константинопол. Без да е молен, или викан, сам прозрял великата опасност на арабския халифат, Кан Ювиги Тервел повел армията си към враждебната тогава Византия и разбил окупаторите, обсадили столицата Константинопол. Затова бил   канонизиран като светец, защото спасил цяла Европа от налагане на исляма и запазил християнската ни религия.

На поляната се впусна нов конник, Крум страшни, създателят на първите български закони, разбил император Никифор при Върбишкия проход, а в ръката си носеше чашата, изработена от черепа на победения император, дръзнал да погази с войската си родните ни земи. След него в галопа на коня си пристъпи Княз Борис Михаил, покръстителят на българския народ, който приел в земите си учениците на Кирил и Методий. Последва го синът му, първият български владетел, получил титлата „цар“, цар Симеон Велики. По негово време България се простирала на три морета и преживяла своя златен век на просветата.

Последните два коня докараха на гърбовете си цар Калоян, удържал  победа над Латинската империя и разбил кръстоносците и Цар Иван Асен II, по време на който България е била най-силната и мощна държава в Европа.

За да сме съпричастни със случващото се, организаторите ни бяха раздали много свещички. Запалихме ги ние и като светулки осветихме тъмната поляна.

Сите конници взеха по една факла в ръка и след краткото огнено представление върху дърветата, подготвени за огъня, заедно запалиха общия огън на страната ни, обединени и  водени от духа на предците ни.

Ние пък слязохме от хълма и се хванахме на хорото, голямото хоро около огъня на Жеравна. Много бяхме, завихме повече от 20 кръга. И сите бяхме в носиите на народа си, и сите танцувахме в ритъма на България. Велико е това преживяване, велико и незабравимо. Там, на хорото, всички бяхме заедно, чувствахме се един народ, знаехме, че сме българи и се гордеехме с това. И плакахме, и се смяхме, много емоции ни подари изконният ни български танц, много емоции ни подари фестивалът на народната носия в Жеравна.

А докато ние танцувахме, организаторите бдяха над спокойствието ни. Засили се вятърът, понесе високите огнени пламъци към дърветата. И не създадоха домакините ни паника. Без излишни думи и движения, без да прекъснат хорото, тихо вкараха на поляната два противопожарни автомобила и докато ние продължавахме да танцуваме около тях, пожарникарите тихо и бъзо извършиха своето героично дело и потушиха огъня.

Продължихме с хорото, играхме на още много и когато полунощ отново отмина, се качихме по колите и се отправихме към Ичера.

Тънкостите на нощуването в Жеравна.

И дойде моментът да разкажа защо нощувахме на двайсетина километра от фестивала. Запознатите знаят, че късмет да нощуват в самото село Жеравна имат само хората, които не пропускат ни една година и не освобождават веднъж запазената къща. След фестивала говорих с друга приятелка и двете решихме догодина да покажем фестивала на порасналите й момчета, нали са българи, трябваше да го видят, пък сами да решат дали ще им хареса. Споделих й, че е проблем спането, но за да видят момчетата магията, съм готова да шофирам цяла нощ било до Пловдив, било до Бургас. Милена наивно предложи да се обадим догодина още през месец май и тогава със сигурност щяло да има места и в самата Жеравна. Усмихнах се, „места няма още от вчера“, рекох й, „камо ли догодина. И не само в Жеравна, ами и на 60 км в околовръст“. Заради нея  си направих труда да потърся места на следващия ден след тазгодишния фестивал за догодина, места нямаше не само в селата наоколо, нямаше и в Сливен, единствено в Ямбол открих две свободни стаи в някакъв спа хотел и то с невъзвращаема стойност. Разбира се, има и палатков лагер до самата поляна, но крехката ми възраст ме кара по-скоро да шофирам час и половина след всяка вечер, отколкото да претърпя макар и романтичните, но все пак неудобства на палатката.

Фестивалът се провежда всяка година в първата събото-неделя след Богородица (15 август) и хората, които спят в дадена къща, я резервират за следващата още в деня на фестивала.

Първата година спах в село Медвен. На втората си фестивална година  имах късмета да се включа в група, която имаше запазена къща в центъра на село Жеравна. А когато си се докопал до подобен лукс, никак и не гледаш къде точно ще спиш, важното е, че си в играта. Така първата година с Донна спахме на тавана заедно  с цялото семейство на бай Иван, собственикът на къщата. Постлаха ни направо на пода, настлаха каквито одеала и постелки им бяха останали и легнахме. Помня, че аз се завих с пояса на бай Иван, толкова много хора имаше  къщата, че всичко се превръщаше в завивки. Веси спа в колата си, а в двора на къщата бяха опънати няколко палатки, борбата бе за всеки сантиметър място.

На палатки бяха Теди, Гери и Петя, само че в палатковия лагер. Добре си бяха изкарали и те, а и щом се докопаш до поляната на фестивала, всякаки битови несгоди отстъпват. Това е Жеравна, лудост е, къде и как се случват битовизмите, няма никакво значение.

Следващата година ме повишиха и ме настаниха на легло, сложено в коридора между кухнята и килера. И никакви оплаквания нямах, само бях щастлива, че съм там. И тъкмо да прерасна в лего в стая, моята група нещо се отказа и направихме немислимото,  прерадохме къщата. А веднъж сторено, нямаше връщане назад. От тогава всяка година нощувките са напълно импровизирани. Тази година късметът ми се усмихна в очите на Тони, преди година ходели с приятели в къщата на чичо Митко в село Ичера. За жалост, починала добрата й стопанка и чичо Митко вече не давал под наем, но си спомни Тони и се съгласи да ни приюти.  Така изкарахме три вълшебни дена във възрожденската му къща на двайсетина километра от заветната Жеравна.

Пред нея се снимахме в неделния ден, тогава на фестивалната поляна пускат хора и без носии, а няма  и особена програма, така че решихме да си останем със спомените от отминалите два дни и поехме по пътя си. Чичо Митко ме снабди дори с домашно мляко от кравата на съседите, та изживяването бе още по-пълно.

Така преживяхме ние магията на тазгодишната Жеравна. Отблясъкът й се загнезди дълбоко в душите на щерките на Тони, очите им заблестяха с огъня на фестивала и от сега започнаха уговарянията за следващата година. Това и направихме, помолихме чичо Митко да ни чака и догодина и поехме.

За преживяната магия, за българското и за вълшебната компания благодаря!

Благодаря, че бях!

Comments
  • Гергана Цветкова
    Отговор

    Благодаря за този разказ! И аз плаках и се смях!

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език