Отмина обядът на поляната на фестивала на народната носия в Жеравна и, както някога в стари времена, решихме да се разтъпчем из селото. Излязохме от поляната и навлязохме сред старите възрожденски къщи на село Жеравна. Според официалната страница на селото, тук имало запазени над 200 дървени къщи, строени преди и по време на Възраждането и днес те се гушеха в зелените хребети на Стара планина.
По улиците на селото магията продължаваше, покрай дървените къщи с красивите издадени втори етажи, се разхождаха отново само хора в народни носии.
В народни носии бяха посетителите на кафенетата и кръчмите, изградени в старинните къщи, така се запазваше усещането, че сме отпътували назад във времето и пием кафето си нейде във времената на Възраждането.
Ние си избрахме кафенето в къщата на Димчо кехая, а до сами кафенето бе поставена табела с Историята му:
„Преди около 150 години Димчо кехая бил един от най-богатите и уважавани хора в Жеравна. Легендата разказва, че той има голям Чифлик и десетки овце, които овчарите му всяка есен откарвали на паша към Беломорието, а напролет връщали по тукашните тучни ливади.
Всички местни уважавали чорбаджията и се чувствали длъжни като го срещнат да му се поклонят и да го поздравят с „Добър ден“. Богат и уважаван човек бил бай Димчо, с благ характер и струвал много добрини. Станал на години и решил да остави синовете му да се грижат за стоката, а той да се порадва на старините си. И както често става в живота, забравили хората за добрините и щедростта на кехаята. Закъхарил се чорбаджият, помислил, помислил и решил със скътаните през годините парици да си възвърне уважението. В лето 1871, вместо да се отчая, Димчо извикал най-добрите майстори от Филипето и Копривщица и издигнал къща за чудо и приказка до сами църквата, това било кафенето на Димчо кехая. Градежът бил съвсем необикновен за онова време – долу зидария с камък и дърво, а горе с бяла мазилка. Само читалището кметството били изградени така в Жеравна, а до къщата се стигало по четири улици, както би трябвало да е за едно кафене
След като отворило врати кафето на Димчо кехая, той наредил на чираците си в неделя да дават по едно безплатно кафе на мъжете в село. Така всяка неделя след черкуването дълга върволица от мъже тръгвали към кафенето на Димчо кехая. Той седял пред вратата на малко трикрако столче така, че който минавал покрай него, се чувствал длъжен да го поздрави. Оттогава останала фраза на чорбаджията как за едното „Добър ден“, цял хан построил.
Тази забележителна личност от Жеравна станала прототип на героя от йовковия разказ „Най-вярната стража“. А в друга негова история от кафенето размахват погрешната червена кърпичка, която погубила Рада и Шибил.
И до днешни дни традицията с безплатното кафе за чорбаджиите след неделното черкуване се спазва. Къщата е възстановена изцяло както си е била и нейният собственик е все толкова гостоприемен и благ, колкото е бил и бай Димчо. В негова памет и за поколенията е направена статуя на кехаята, която станала легендарна и любима за Жеравна. Така възкръснал духът на Димчо за радост на всички от селото, или странстващите….тя продължава да посреща своите гости за едното „Добър ден“.“
И понеже апетитът за истории никога не ми секва, прочетох и за историята на самото село Жеравна. За произхода на името му съществували няколко версии, но за най- правдоподобна изследователите приели онази, според която наименованието произлиза от думите „жерна“, „жерка“, „жерков“, думи със старославянски корен, означаващи воденица. Това било така, тъй като и в селото и наоколо някога се намирали множество воденици. От близкото минало останало старото наименование на селото, Жеруна, а след Освобождението то плавно преминало в днешното Жеравна.
Според официалната история, някога в селото се развили занаяти, животновъдство и търговия, а жителите му се замогнали през XVII век, когато то се оказало на важния път към Търновград. Сред местните битувала легенда, според която земите около селото били на сестрата на цар Иван Шишман, която била дадена за съпруга на султан Мурад I и заради това жителите на селото получили редица привилегии. В замяна на привилегиите турските нашественици поискали да се съборят укрепленията, които обграждали Жеравна по хълмовете наоколо.
С това изискване жителите се съобразили, но извоювали правото селото да бъде управлявано от местните първенци, а турци да не се заселват трайно. Жителите били освободени от данъци, но трябвало да изпращат ежегодно войници на султана за обслужване на сараите и конюшните му. Тези привилегии допринесли много за икономическия възход на селото. По това време започнало строителството на красивите дървени къщи на два ката с издадени втори етажи. Богатството на собствениците им личало и във вътрешното обзавеждане, стаите на къщите били с тавани, украсени с дърборезба и изящни апликации по вратите, прозорците и иконостасите. Подовете били застлани с тъкани от селото и със забележителните котленски килими на съседното село. В селото имало дори и школи по дърворезба.
Във времената на Възраждането село Жеравна се превърнало в значителен културен център. Тогава бил създаден Хилендарският метох, в който отсядали хилендарските монаси и водят просветна дейност. Един от тях бил Йосиф Хилендарски, автор на „Поучение за четенето на книгите“. В Жеравна бил направен и вторият препис на Паисиевата История. Жителите на селото, заедно със съседите си от село Котел, взели активно участие и в Априлското въстание.
В селото били родени наши видни възрожденци. Един от тях е Йордан Йовков, към неговата къща-музей поехме. А тя се оказа в най-горния край на селото. към нея водеше старата уличка, настлана с едри камъни. Камъните бяха подредени така изкусно, че образуваха лек улей, да се стича по него дъждовната вода.
Минаха ми едни мисли защо къщата на този знаменит българин е построена в края на селото, по-би й подобавало централно място. И само като погледнах към планинските хребети от двора й разбрах, че няма по-подходящо място. С тези гледки бил отраснал писателят на българската душевност, нищо чудно че от перото му излезли всички прекрасни разкази за българския бит и култура.
Крачеше по старите камъни и Маги. Неотдавна бе преминала с отличие матурата, темата била един от разказите на Йовков, „Серафим“. Толкова бе автентична обстановката по пътя ни, че тя някак очакваше срещу нас по древната улица да се зададе Серафим, с дългото си зимно палто посред лято и смачканото си бомбе.
Крачехме всички по улиците и те ти настигнахме и къщата на Сава Филаретов, български просеветн деец и общественик по време на Възржаднето.
