След фестивала в Сандански се заговорихме с част от групата, споделих как съм разбрала за село Долене и как искам да отида. За същото село бяха чули и Радо и Иви и ето че на сутринта вече пътувахме. Решихме да тръгнем по-отрано, че да можем да отидем и до село Коларово, там социалните мрежи обещаваха да се случи фестивал на кестените.
За да бъда честна, тръгнахме леко наплашени от местна дама, че пътят бил до толкова лош, че сме щели да си изпотрошим колите. За щастие, такова нещо не се оказа, пътят си беше асфалтов, с едно изключение от няколкостотин метра, в които се състоеше от заравнен пясък. Единственото му неудобство бе, че беше тесен. И въпреки това на доста места имаше уширения за разминаване, така че при бавно и внимателно шофиране проблем не се очертаваше. За радост, ранният час ни отведе до селото напълно необезпокоявяни. Там вече ни посрещна един млад мъж и ни покани да паркираме автомобила, в селото трябвало да се движим пеша. С радост приеме идеята за разходка и застанаха чинно пред малката будка в началото на селото. Младият мъж се усмихна любезно, взе ни по 20 лв. за вход на човек и ни връчи по една карта на селото. Каза ни, че поне на три места ще ни посрещнат негови колеги, които ще ни разказват всичко по пътя ни. От него Научихме също, че атракциите в селото работят от 10.00 до 18.00 часа.
Непосредствено след будката по посрещането бе поставена информационна табела за живеещите животни в планината Огражден. А на отделна табела бе изписано: „Уважаеми гости, с посещението си Вие подпомагате развитието на региона. Благодарим, за нас е чест.“
В този мил и благодарствен дух щеше да премине цялото ни посещение в селото, а засега усмихнатият млад мъж ни обясни, че на около 700 метра по леко стръмната уличка нагоре се намира центърът на селото, където ще ни посрещне негов колега. В селото имало църква на 150 години, в една от къщите са сътворили сладкарница, в която освен всякакви кафеени напитки ще можем да опитаме и някалко местни сладкиша, а в последната къща била разположена гостилницата, в която също ни били приготвили напълно домашни и местни гозби. Благодарихме му с усмивка, с усмивка ни изпрати и той и поехме нагоре по леко странната селска уличка.
Съвсем в началото на селото ни посрещна Дюкянът. Навсякъде около каменните зидове имаше насяти цветя, които създаваха много слънчево настроение в леко мрачния ни ден. Покрай цветята имаше опънати маркучи, личеше си, че не са саморасляци, а за да блестят с цветовете си за тях се полагат изкусни грижи.
Съвсем след малко стигнахме до красим водоскок. Там срещнахме и изящната красива котка. Освен с красивите шарки на козината си, тя се бе барнала и със златна паричка, окачена на врата. Личеше й, че е свикнала с човешките ласки, мигом се заумилква около нас. За радост, Радо я удостои с достатъчно внимание, та всички останаха доволни – и котката, че я погалиха, и аз и Иви, че не ни се наложи да го правим. Радо беше тръгнал мен да снима, а се оказах с няколко снимки на котката. Простих му, наистина беше красива в оранжево-бяло и черното си кожухче.
Срещу водоскока ни посрещна младата усмихната Соня, наденала ръкавици на ръцете, събираше в чашка изхвърлените фасове от недобросъвестните пушачи. Едва сега отчетох колко е чисто навсякъде по улиците. И нищо чудно, щом с ръце събираха дори угарките.
Соня ни покани да седнем до разположената на улицата маса и след като се увери, че сме се настанили удобно, отпочна приказката си:
„Селото било изградено на около 700 метра надморска височина насред планината Огражден, а отсреща е и планината Беласица. Селото датира от 1570 година като местните жители на три пъти са сменяли своето местообитание. Някога селото било доста по-ниско, първите му жители са участвали в изграждането на Самуиловата крепост. В по-късен етап преминала чума и останали само шест семейства, които се изселили по по-високите места на планината. Последното преселение се случило по време на нашествието на османците, когато били опожарени долните села и хората се преместили на мястото на съвременното село Долен.
Думата „долен“ дошла от старата дума за „камък, скала“. Наименование дошло от факта, че хората някога се заселили около скала, която била във формата на пирамида. Самият връх на пирамидата бил тук, на площада. Сега не го виждаме, защото била разрушена от жителите. Това се случило през 1617 година, когато населението достигнало до над 4000 човека. Тези хора установили, че нямат мегдан, на който да се събират и заради това решили да си го направят. Така започнали да обгарят самата скала с много висока температура, след което я засипвали със студена вода и така се стигало до разцепване на камъка. По този начин постепенно изравнили терена и си направили желания мегдан. Една част от камъка на разрушената пирамида хората използвали за направата на къщите си, а друга използвали за направа на каменни градини“. Заради това всички къщи в селото бяха изградени от каменна зидария, каменни бяха и зидовете по ниските огради покрай улиците.
И цялата тази хубост била изоставена и селото било потънало в разруха и забрава. Така го сварил Стефан Липийски, роден и израснал тук. „Когато видял, че поредното българско селце ще бъде заличено от картата на България и неговото родно място замира, решил с изцяло собствени средства да съживи селото. Тук няма нито европейски проекти, нито европейски пари“.
Когато Стефан Липийски довел първите работници, не се виждало къде има пътека, къде има къща, всичко било потънало в разруха. Само за почистването отишло много време и днес разходката започва именно по пътеката към църквата, която била и първата разчистена пътека. А за да е красива разходката, стопаните днес засаждат по 80 000 цветя покрай изградената в селото каменна зидария, както пролетно-летни, така и есенно-зимни.
„Стефан Липийски много години проучвал историята на селото и днес всяка къща си има история. Нея той взел от летописни книги в черквата, от разказите на възрастните хора и от посещението си в отоманския музей в Истанбул. Някои от къщите успял да закупи и да реставрира, други се оказали с повече наследници и поради неразбирателството им днес ги намерихме полусрутени.
Идеята на Стефан Липийски била „човек като дойде тук да се отпусне, да се наслади на красивата гледка и да се впусне по уличките на едно старо балканско село, да си каже по една блага приказка с работещите млади хора в селото и да се запазят българските традиции. И, дай Боже, някой друг да бъде вдъхновен и да съживи някое друго българско село“.
Днес реставрираната суха каменна зидария се простирала на площ от 120 декара, а 90% от нея била направена от златните ръце на майсторите зидари, които Стефан Липийски успял да открие. Идеята му се родила от знанието, че в селото някога имало школа по каменна зидария, в която майсторите са предавали своето знание от поколение на поколение. Каменната зидария била особена с това, че няма спойваща смес между камъните и всяко едно камъче прецизно трябва да намери своето място, за да се изгради равна стена, именно в това състои майсторството на старите зидари.
Идеята, пък, за цветята дошла от семейство Маркевци, които били чорбаджиите на селото. Те се занимавали с отглеждането на цветя и на копринени буби. Те слизали ниско долу в Огражден планина, където се състоял така наречения „Доленски панаир“ и са търгували с тях.
Местността под площада се нарича „Средорек“ и се води като духовен център на селото. В тази местност се намирала първата къща, символизираща Дома, първата черква, символ на Вярата и Бог и къщата на билкаря, символизираща Здравето, Лечителството и Силата.
На този етап от работата по селото можело да се види само няколко реставрирани къщи, сред които къщата на билкаря, селскостопанската къща, къщата на люлката и панорамната къща, както и църквата. Първата черква била опожарена, но за щастие дори след пожара била съхранена чудотворната икона Успение Богородично. Именно заради нея и целият храм бил кръстен „Успение Богородично“. Чудотворната икона била най-старият предмет в селото, на повече от 250 години, а Църквата била на повече от 150 години.
Поехме по Соня по първата разчистена пътека към църквата. Под нея бяха изградени още две, малко по-късно щяхме да поемем по средната.
Църквата „Успение Богородично“.
Църквата била започната през 1873 година и била завършена година по-късно, през 1874 година. Цялата била изработена от майстори от Дебърската школа. Храмът бил изграден в духа на храмовете на три религии – на източното православие, на юдеизма и на исляма, тъй като бил посещаван от християни, от евреин и от мюсюлмани. Тяхното вярване тогава било, че Бог е един.
Соня ни поведе по символите на трите религии. В началото, върху дървената стена на мястото, на което днес се продават свещите, бе изобразена Звездата на Давид, звездата на евреите. Някога те били много малка общност.
Самият храм и иконостасът бяха изградени напълно в духа на източното православие. Височината на храма, правият таван, нарисуваните цветя по колоните и пъстротата им, пък, били символ на исляма.
Иконостасът бил позлатен и изработен от зографи от Дебърската школа. Като цяло храмът бил запазен в автентичния си вид от преди повече от 150 години. Едно от малкото неща, които били ремонтирани, бил подът. Някога той бил дървен, а днес е покрит с каменна мозайка. Ремонтирани са керемидите на покрива и три от стените са боядисани в бяло. Това било сторено по време на социалистическия период в страната ни, нали тогава бил изповядван атеизма и стенописите били покрити с бяла боя. За щастие, те били напълно съхранени под боята и днес стопаните на селото се надяват на пълна реставрация на храма.
Някога по време на службите долу в залата стояли мъжете, а горе, на мястото на днешния хор, били подредени жените. Това било сторено, за да няма грешни помисли от двете страни. От дясната страна на долната част на залата стояли чорбаджиите, а местата в лявата страна били търгувани от търговците.
Соня ни отведе до иконата на Архангел Михаил. На неговото чело бе поставена звездата –символ на дебърската школа. Също по особен начин бил изобразен фактът, че той чува молитвите на хората. А стоейки над тялото на смъртен, показвал извисяването на душата си. Лицата по дрехата на Архангел Михаил символизирали факта, че той вижда навсякъде, той бил главният сред всички ангели и архангели. В долната част на иконата бе изписана годината 1874, когато бил завършен храмът.
На специално място бе поставена чудотворната икона на Успение Богородично. Те била намерена под опожарената първа черква и била на повече от 250 години. Хората я нарекли чудотворна, защото помогнала на много семейства да се сдобият с дечица. На нея билкарите поставяли някаква вещ на болния човек и се молили за изцерението му. На нея се молили и самите билкари, за да получат сили да лекуват.
С тази икона била свързана и историята на билкаря, която сме щели да научим в Къщата на билките. Изобщо, в цялото село всичко било направено като пъзел – на всяко ново място се подрежда поредната частичка от цялата история и ние ще я научаваме малко по малко.
Днес в църквата се правели три курбана – на Илинден, на деня на Свети дух и на деня на патрона на църквата – в деня на Успение Богородично.
По-късно, в къщата-панорама открихме и макет на църквата Успение Богородично. Ние я видяхме оградена от високи дървета, та чак на макета успяхме да се възхитим от големината и красотата на постройката.
В търсене на следващата частичка от пъзела излязохме от църквата и поехме по средната пътека. Тя изви покрай каменните ниски огради и каменните къщи. Някои от тях бяха постегнати, други, за жалост, бяха оставени на разрухата. Явно това бяха къщите с неизвестните още наследници. В две от къщите течеше ремонт, подготвяли ги да приемат гости за пренощуване. Стопаните на селото очаквали това да се случи догодина, а днес успяхме да се насладим на невероятната гледка от къщния двор.
Табела пред градините ни разказа: „Каменните градини са емблематично място, разкриващо силата на камъка в пълен синхрон с природната среда. Каменарството е бил един от основните занаяти за района. Камъкът предоставял както дом и прехрана на местното население, така и защита. Легенда разказва за това, че селото се построява на пирамидална скална структура, чийто център бил площада пред Панорамата. Хората забелязали, че върхът на пирамидата е изграден от странен камък, който блестял ярко на слънцето и около него се усещала странна енергия, от която се чувствали добре, по-леко им ставало на душата. Смятали този камък за пазител на селото и за да го запазят, го заравят някъде в тази местност.
Днес в тази местност може да видите каменните градини, изградени за 2 години и 4 месеца с всички видове суха зидария от същия вид камък и преминавайки през тях да се почувствате по-леки и същевременно заредени от заобикалящата ви атмосфера“.
Непосредствено над каменните градини се намира кварталът Папрата. Отново от информационните табели разбрахме, че „Папратът е емблематично място на земеделци и животновъди и се характеризира с износа на най-големите земеделски и животински продукции в района. Тогава хората са търгували основно в Солун, Константинопол и най-вече по време на доленския панаир. Хората, живеели тук, са известни с вкуса на млечните си продукти и начина на производството им.
Те внедрили специфична технология на пренос на мляко – те изпращали млякото по глинени тръби (маджии), които започвали от високо-планинските пасища и стигали до този квартал.
Днес на място може да откриете останки от терасовидните градини с подпорните им стени, основи от битови помещения за съхранение на земеделска продукция мляко.“
Терасовидните градини открихме, открихме и насятите на колци домати и чушки. Погледнахме и към небето, там нейде, на линията, по която тежките облаци се спускаха върху планинските хребети, се бе отворила в небето тънка ивица светлина и внасяше допълнителна мистичност в и така мистичната ни обиколка.
Табелата ни обеща да видим в къщата старата продукция на древните майстори и не ни излъга, по бар-плота на кухнята бяха изложени всякакви колбаси, кашкавали и сирена, приготвени от майстори в региона. По рафтовете бяха подредени буркани с домашна лютеница, туршии, мед от кестени, както и бутилки от отбрани вина от гроздето в района.
Пред всичките вкусотии бе подреден стар кът с печката на дърва, ниската трикрака масичка и шарените черги.
За тези, които искаха просто да се насладят на красотата и спокойствието бяха сковани множество дървени маси и пейки, разположени и в топлия салон и върху прохладната тераса. На всяка маса имаше поставена по една книга, да може посетителят, след като отмести погледа си от красотите на планината, да отвори книгата и да прочете разказите за старите ни българи.
Красива беше гледката от верандата, не устояхме и на вкусотиите пред погледа ни, та си закупихме и от кашкавала със шарена сол, и от суджуците, че и от домашната лютеница.
Изпратиха ни поредните топли усмивки на милите дами в къщата селското стопанство и покрай каменните зидове, насяти с цветя и шарените пчелни кошери стигнахме до втората знакова къща на село Долене, Къщата на билките. Тя била отворена преди два дни и ние имахме честта да сме едни от най-първите й посетители.
На входа й ни посрещна табела с посланието на стария билкар:
„От тук влизате в моя свят. Ще чуете историята ми и как отдадох живота си в търсене на лекове за много болести. Ще се докоснете до билките, които успях да открия в Огражден планина и как може да ги прилагате. Пазете наученото тук и го използвайте мъдро“. Из „Първия знахар в село Долене“.
До табелата ни поздрави дъщерята на Стефан Липийски, младата красива Борислава. Тя ни разказа, че билкарството и знахарството било познато в селото още през 16 век. Едно от основателските семейства на билкарството в селото не е могло да има деца. С помощта на знахар от съседните колиби, който с 24 билки успял да изцели двамата родители и с помощта на лечебната енергия на чудотворната икона в църквата, семейството се сдобило с цели девет деца. В знак на благодарност и към знахаря, и към енергията от иконата в храма, този човек отдал целия си живот в помощ на хората и поставил началото на билкарството и знахарството при тях. С течение на времето тези негови девет деца продължили да прилагат на практика наученото от баща си и днес в селото работи един от потомците на този род, вече възрастен мъж, който помага в брането и събирането на билките. С негова помощ в момента се създават и книги, в които се описва всичко, което са открили за методите на лечение от миналото, за да може да това да се съхрани и да се предаде на следващите поколения.
В момента в селото има четири местни жители и всичко това се прави, за да може, когато те си отидат, тяхното знание да не си отиде с тях, а да остане написано от наследниците. За това се грижат работещите в селото, те били хора от различни поколения на възраст от 17 до 70 години. Поддържали инициативата на основателя му Стефан Липийски да покаже бита на хората от миналото ни, а и че съхраняването на знанията на старите хора е възможно, както и да върне селото отново към живот.
Част от младите хора, които се грижат за комплекса, са двете красиви Борислави, една от тях е сестра на младия Димитър, също син на Стефан Липийски, а другата е неговата бъдеща съпруга, дошла от далечния Троян. Повечето млади хора работят на пълен работен ден и живеят в съседните села и градове. Имаше младежи от Петрич, от Марикостиново и от съседното село.
Докато красивата Борислава ни разказваше, една дама от другата група рече, че е учителка от Троян и е учила на английски език майката на снахата Борислава. Засмяхме се всички, малък е светът ни, а в тази къща всеки се почувства като у дома си.
В къщата на билкаря работеше и Вили, прослужила 43 години като учителка, от скоро пенсионерка, надянала българска народна носия, тя ни посрещна с широката си топла усмивка и след като ни почерпи с чаша истински билков чай, ни поведе към помещението, в което бяха изложени една част от билките, характерни за Огражден планина, цели 370 билки растяли по хребетите на българската планина. Редом с тях бяха изложени различни билкови мехмеми, приготвени от същите тези билки. Част от тях се борели с главоболие и мигрени, друга лекували болежки по костите и ставите.
На красива табела в стаята с билките бе изписана легендата за билките В Долене:
„Абе, чуй сега да ти кажем една дума стара, що я носят ветровете от връо Огражден, та чак у Долене се свива у огнището. Още кога се е създавало селото, от тия стари времена, бил един човек от Кльонтовио род – бездетен, с жена му от години само си ги броели звездите, ама рожби не дохождали. Та тогава дом им престанал един знахар, от съседното село. Рекъл им той тъй: “ Я ке ви помогнем, ама требе мъжо ти да дава служба у онаа малка вкопана църквичка горе. Тама оти ми е силата, от иконата вътре я черпим“.
Направили тъй и що да видиш, подир няколко години двор им се напълнил с 9 деца А бащата от благодарност, сам тръгнал със знахара по планината да бере билки. Малко по малко научил и занаята му и станал първият знахар у Долене. От него по кръв и по дума знанието се предавало и досега.
Ама я да видиш как била историята с билките. Казват, че една нощ, когато Луната се скрила у мъглата, а връо Огражден дими като пещ, у съня на тоя първи знахар дошла самата Майка Планина. Рекла му: „Утре ще идеш преди изгрев, ще тръгнеш по чукарите и ще видиш дека по твоите стъпки ке никнат лековити треви“.
Станал оня на заранта, запретнал си цървулите и тръгнал. И най-напред от едно камъче угрейало Жълто кантарионче. „ Яз съм за твоето сърце и ум, ке гоня черните мисли и ке ти нося радост.“
Подир него край потока се разплиснала Дивата мента. „Я ке ти освежим стомако, ке ти изстудим огъня, когато те тресе“.
У една пукнатина на скалата се скрила Мащерката с гласче като звънче: „Мене ке ме береш, кога кашлят децата, или сакат топлина у утробата“.
У сенките под нея се разплакала Маточината, миришела на мед и пчели. „Я ке ти носим тих сън и ке ти укротим душата, кога се плаши нощем“.
Таман да си тръгне и ето ти го Белият риган, що му пошушнал: „ Я ке ти пазим гърди и гърло, да не влезе студ у дома ти“.
После, от под дрян, скокнала Котешката стъпка, наежена и храбра. „Я ке ти крепим сърцето, ке ти разгоним водата от нозете“.
На едно по-открито място се показали Бабините зъби и закачливо му се изсмели: „Я съм за любов, за кръвта да ти запламти, да не забравиш, че си още млад“.
До него скромно се усмихнало Бялото поддъбиче: “ Я съм за жлъчка и дроб, да нямаш тежина в кръвта“.
Накрая, под едно старо черничево дърво, заедно се гушнали белият и жълтия равнец. Белият равнец рекъл: „Я ке пазим жена ти от кръвоизливи, да носи здрави деца“. А Жълтият равнец добавил: „Я ке крепим жили и сърце, та и старците да вървят още долги години“.
Върнал се оня знахар у Долене, донесъл от сите билки и ги насадил около вкопаната църквичка. Оттогава и до днес доленчани кога идат да берат, първо шепнат едно „Благодаря“ на тревите, оти знаят дека то не е само трева, а е лек и благослов за рода им.“
На други две табели беше изписан смисълът на баенето:
„Баенето е познато от дълбока древност по българските земи, магическите лечебни практики са известни на траките, славяните и на прабългарите като свръхестествено въздействие върху психическото и физическото здраве на човека. В народната традиция има два основни типа лечители – врач (врачка) и баяч (баячка). Първите лекуват предимно с билки, а вторите използват най-вече магия – обредното баене. Те притежават дарбата и умението да премахват телесна и психическа болка като изричат наум магически заклинания и извършват някакви действия, с които болестта се пустосва и се гони в дън гори със заплахи.
Счита се, че силата на баенето се предава по майчина линия като най-добре да е през поколение, от баба на внучка, нещо, което носи също езическото – тоест бабата посвещава внучката. В случай, че няма момиче, или то не желае, баенето може да се предаде и на момче.
Смисълът на баенето е да накара човека да се отърси от страха, страданието и тревогата. То извежда негативната енергия от съзнанието и я материализира в някакъв предмет – билка, брашно, въглен, восък. Баенето е олицетворение на мисълта и нейната сила.
„Страх престрашен, страх събуден, излез от краката, главата, костите от тялото на (името). Да ѝ стане леко като леко перо, като чисто сребро, като пресно млеко, да идеш в пусти гори, в сини небеса“.
„От очи лукави, от думи черни, да си идеш, уроко, на камък пуст, на корен сух да се свиеш, да се гътнеш. А над (име) светлина и здраве! Амин!“
Вътре пък работеше също младата друга Борислава. Двете красиви момичета ни разказаха как мястото било свързано с множество ритуали, един от които е ритуалът люлеене.
„Навремето местните хора, които живеели тук, при подготовката на важно събитие в живота им – сватби, кръщене, годеж, или дори засяване на нова нива идвали тук, на това място и се люлеели в бели копринени чаршафи и шарени черги. Вярвали, че когато изпълнят този ритуал, начинанията им ще бъдат успешни. Люлеели се също и за повече здраве и за повече берекет. За да бъде успешен ритуалът, след края му трябвало да почукат три пъти, но не на дърво, а на камъче. Въпреки, че в цяла България казваме „да чукнем на дърво“, тук, в Долене, хората вярвали, че се чука върху камъче, от камъните, които тук са навсякъде, хората са черпили енергията на земята.“
Днес Вили не можа да ни предложи нито копринени чаршафи, нито шарени черги, но заедно с останалите стопани на селото бяха изградили една тематична люлка, на която можехме да се полюлеем и да си пожелаем нещо. За тези, които не вярват, оставаше удоволствието от любуването на приказните гледки на хребетите на Огражден планина.
След като приключихме с люлката, Вили и Борислава ни поканиха вътре в къщата. Там бяха спретнали уютна сладкарничка, в която освен много местни и ръчно изработени сладости, бяха изложени сувенири, много красиви чаши и също ръчно изработени бижута с цветя от техните градини, запечатани с епоксилна смола. От къщата на люлките можеха да се закупят и почти всички от цветята, които красяха селото.
Първоначално се насочих към домашните бисквити и шоколада с резенчета портокал, но очите ми останаха в гривна с рози и пръстен от омайниче.
Вили и Борислава ни предложиха вкусно фрапе и капучино, но денят вече беше обеден и ни напътиха към къщата-панорама, там имало различни местни гозби, сред които супа от тученица. Вече няколко пъти ни я споменаваха, та стомасите ни започнаха подготовка към храносмилателния процес. Разделихме се с още по-топли усмивки с Вили и Борислава и се отправихме към Къщата – Панорама.
Наречена била така заради разкошната панорама, която се открива пред нея. Заради това и нея избрали стопаните на селото да изградят гостилница. А и беше в края на обиколката, та някак логично бе да приключим с похапване.
Къщата предлагаше няколко маси навън, но ние предпочетохме топлината на запалената камина на втория етаж. По всички маси отново бяха разположени книги, а в преддверието бе подредена и цяла библиотека, младите хора мислеха за духа и паметта на посетителите си.
В кухнята ни предложиха някои от традиционните български храни от региона. Наред със супата от тученица имаше супа от нахут и спанак, супа от коприва, боб яхния и пилешка супа. Сред основните ястия бяха миш-маш със и без сирене, няколко вида готвено свинско месо със зеленчуци, местни кърначета и пържени картофи. Разбира се, множество салати с и без майонеза и вкусни домашни торти за десерт.
Взехме си ние гозбите и седнахме пред камината. Там ни посрещна друга млада и красива българка с красивото българско име Християна. Тя била от Марикостиново и също участвала в ансамбъла по народни танци. Вчера не успяла да дойде на фестивала „Пирин пее и заиграва“, била на работа в селото.
Тя също ни разказа и за Чуриловския манастир, и за новия параклис Света Богородица в Рупите. Разказа ни за живота на хората в околността, разказа ни за ансамбъла й, макар че останали без ръководител напоследък, щели да пътуват дори в чужбина на международен фестивал за народно изкуство.
Не ни се разделяше със селото, толкова бе уютно в къщите му и толкова бяха топли усмивките на стопаните му. Попитахме Християна дали има възможност за преспиване. За сега нямало, подготвяли няколко къщи за гости, които ще приемат гости от догодина, подготвяли и строителството на малък спа хотел.
Тръгнахме си с поредните топли усмивки. И сякаш не бяха достатъчни, срещналите ни по пътя ни благодаряха, че сме били техни гости и ни канеха отново. Толкова много добрина събрахме през този ден, че имахме усещането, че сме били на семинар по доброта. И нищо да не бяхме видели, с толкова добрина се бяха напълнили душите ни, че си тръгвахме заредени и одухотворени.
На края на селото видяхме табелата, която ни посрещна в началото. И след като видяхме чудесата, които са сътворили стопаните и след като се срещнахме с топлината и добротата им, текстът на табелата придоби още по-силно въздействие:
„Изваяно от камъка години наред, дарено от природата и дълго време погребано, таящо в себе си мощ и неразкрита история. Дойде време тази история да се разкаже“.
Част от слушателите на тази история бяхме и ние. Докоснахме се до старите камъни на българските къщи, чухме разказите и легендите за живота им, поехме от добрината на млади и стари, тръгвахме си спокойни и добри. За което благодаря!
Благодаря, че бяхме!
