Забеляхме от височината на Chhyode Gompa в Ло Мантанг друг манастир високо в планината. И съгласиха се Дев и шофьорът ни Thagendra Gurung натам да ни поведат.
И тръгнахме планината да катерим. И чак по стръмната пътека като хванахме, усетихме всъщност тежестта на надморската височина. Говорихме си до тогава с Веси, че нищо особено като симптоми не чувстваме. Само че спокойно по градските улици се разхождахме. А по стръмнината нагоре и дишането стана тежко. И тежестта в гърдите осъзнахме. И пъплехме едвам. И сякаш не бе това достатъчно, и вятърът в упор ни се движеше. И допълнително забавяше и така трудния ни ход.
Преминахме като победоносци селото и към манастира се насочихме. И продължихме по пясъчните пътеки. А вятърът с нови сили духаше в лицата ни.
Разказваше ни Дев в началото на пътешествието ни, че „адвенчър“
ще бъде то за нас. И прав се оказа. За нас че беше, беше. Но „адвенчър“ спретнахме и на тях. Не се държахме културно като останалите туристи двете с Веси. И вместо да си спазваме програмата и кротко да си лежим по къщите за гости и тихо да се аклиматизираме, само ги влачехме във вятъра и праха по странни места.
Не им издържа търпението на горките. И към манастира вече сами ни изпратиха. Толкова не им се ходеше и така вятърът духаше, че в селото решиха да останат. И ние с Веси сами до стените му пристъпихме.
И по-близо да стигнем бяхме решени. Само дето срещнахме две табели. Едната паркинг местата означаваше. До тук нищо интересно. Само дето другата освен че оповестяваше, че манастирът по принцип затворен бил, уведомяваше заблудените туристи как отвързани кучета го охранявали.
Доста се замислихме. И все пак взе превес разумът. И преди срещата с отвързаните четириноги, драснахме наобратно.
Нямаше ги двамата ни спътника на мястото, на което ги бяхме оставили. И понеже табела към пещера видяхме в края на мини селцето, смело се хвърлихме срещу вятъра.
Истински трудни условия за живот вирееха по тези географски ширини.
Само дето напук на всички вярвания, суровите условия родили бяха усмихнати приветливи и услужливи хора. Че работливи бяха ясно, нямаха друг избор да оцелеят сред пустинната планина.
Но добрината им бе просто невероятна.
Намерихме двамата ни спътника в една от крайните къщи. На топло се бяха приютили. И влязохме и ние в истинска, нетуристическа къща.
Във фоайето се случвало всичко в местните къщи. И на неговия таван обичайния стъклен „парник“ бе поставен. Да събира слънчевите лъчи и да топли помещението. А от фоайето няколко врати към няколко стаи отвеждаха.
Приседнахме на дървената пейка.И ни нагости домакинята с чай с масло от як. За да бъда честна, само го опитахме. Не че не беше вкусен, но истинска калорийна бомба съставляваше. Че маслото и чаят в равни пропорции бяха поставени. Не попречи това на наата любезна домакиня да стои на пост с термоса в ръка. Че, а` една глътка отпием, веднага да долее подобаващо до горе.
