Доста смущаващ се оказа за мен Манастирът Санта Каталина де Сиена (Monastery of Santa Catalina de Siena). А се намира той в Арекипа, белият колонизаторски град в Перу.
Основателка на манастира била богатата вдовица Мария де Гусман.
А въплътил в себе си манастирът стара и странна испанска традиция от колонизаторските времена. И тази традиция повелявала вторият син, или дъщеря на едно семейство да влезе в манастир като монах, или монахиня и да живее в името на Църквата. За голяма чест и доказателство за безпрекословната вяра в Църквата се приемало това.
И този манастир приемал тези втори дъщери. Само че само от испански семейства. И то от висшата класа. В своя разцвет манастирът приемал и настанявал приблизително по 450 души. И значително се разрастнал като площ. На практика, представлявал цял вътрешен град. С квартали и улици. Сградите в отделните квартали били оцветени в еднакъв цвят. Така се оформили червен, син и бял квартали. А всички улици носели наименования на испански градове.
И за честта да се лишат от една от дъщерите си всяко семейство заплащало на манастира зестра. И не малка, при това. 2400 сребърни монети, еквивалентни на около 150 000 долара (САЩ) днес. Отделно от това, всяко момиче трябвало да донесе със себе си 25 изброени предмета, включително статуя, картина, лампа и дрехи. Най – богатите монахини донасяли прекрасен английски порцелан и копринени завеси и килими. Те могли дори да взимат за свои слуги някои от по-бедните монахини. И така сътворявали нелоши къщички за обитание. Всяка богата монахиня имала право не просто на килия, а именно на къща.
И ето една такава къща от червения квартал. С две стаи и готварско помещение.
Изключая всички ежедневни удоволствия на външния свят, напълно повтарял вътрешния живот на манастира животът отвън. По-богатите имали по-красиви вещи. Можели да си доведат слуги, или дори роби. И макар по няколко десетки пъти на ден да повтаряли монахините молитвите си, отнасяли се не дотам добре с прислугата – също монахини, в същия този манастир.
Случилото се през 2001 г. в Арекипа силно земетресение поразрушило доста от стените на манастира. И в манастирските зидове се показали множество зазидани бебешки скелети. Не е ясно как се е случвало при строгия контрол в манастира, но явно и тези житейски дейности не са били табу в манастира.
Разхождах се из улиците на манастира. Всъщност, доста красив затвор бил съграден в този манастир. И дворчета, и градини, и множество цветя си имали монахините.
Гледах всичко това и не можех да се отърва от тежкото чувство, смазващо сърцето ми. Обвинявали испанските аристократи във варварство поробените от тях инки. Порицавали „жестоките“ им ритуали, свързани със жертвоприношенията. А сами извършвали какво? Същото. Предавали в жертва своите деца. И те в името на Бога, както и наречените от тях варвари. И те, за да измолят от същия този Бог опрощение на греховете на своето семейство. За да живеят със съзнанието, че водят богоугоден живот. И за да платят възможността да водят желания от тях живот. При това не винаги така богоугоден. А често включващ деятелности, неугодни ни Богу , ни людям. За да живеят с убедеността, че са си заслужили и отплатили този живот, принасяли в жертва своята плът и кръв. Роденото от тях дете. Затваряли го в манастира и го обричали на бавна смърт.
За да заглушат съвестта си, изпращали скъпи вещи и пари. Децата им получавали дори добро образование. Което било напълно безпредметно при липсата дори на перспектива някога да напуснат манастира.
И родителите им живеели в града разгулния си богат живот. И плащали това на обществото с живота на собственото си дете, обречено зад каменните стени на манастира.
И те били европейските аристократи. Които „имали право“ и поробили „варварите“.
Тъжно ми стана. Това е човешката ни история. Еднакво зловещи и еднакво добри са човеците в същността си. Просто в даден исторически момент едните придобиват по-голямо технологично предимство. И някак доста рядко в историята ни човешка сме успявали да го използваме за добро. В по-голямата си част за одоляване на другите и за получаване на надмощие било пиляно.
Дано пък станем по-мъдри и осъзнати някой ден.
Дано!
