Каньона Колка в Перу

Височинната кулминация на нашето перуанско пътешествие дойде. И се отправихме към Каньона Колка.

Зад прозорците на удобния автобус пейзажите  се сменяха в познатия ни порядък. Пустинни плата изместваха планините. Плахо се   показваха из-зад пясъците малки езера. За да дойдат на власт отново високите планински върхове. Но вече с елегантни снежни шапки.

И, бавно и полека изкачихме 5000-те метра надморска височина. Толкова нависоко се беше прострял каньона.

И започна отново с малко скромно и планинско селище.

Малките скромни къщички с врати, въвеждащи обитателите си направо от улицата. И още по-малкото и скромно обзавеждане.

И улиците. Покрити с пясък, или добра настилка сякаш на случаен принцип из града.

И, разбира се, Пласа де армас. И най-малкото и бедно селище в Перу, а и в цяла Южна Америка бе снабдено от испанските си колонизатори с централен Площад на Армията. Доста често големите католически църкви гротеско и зловещо се извисяваха с чистотата и грандиозността си над малките схлупени колибки. И високите им камбанарии странно контрастираха с бедните дрешки и изпокъсани обувки на миряните си. Но нали покръстването била втората основна цел на конкистадорите.  Наред със завземането на богатствата на местните, непременно трябвало да се колонизират и душите им. И разрушавали смело вековните им светилища. И издигали с материалите на разрушението своите католически църкви.

Не могли, слава Богу, да ги претопят все пак. Но не им дали и икономическа възможност да се променят.  И си живеят и до днес наследниците на древните инки с почти непроменен бит от своите велики предшественици. И извън павираните испански площади струпвали пазарите си.

Магазините бяха съвсем нови и все още  неравноправни участници в бита на перуанци. И именно на пазарите се снабдяваха те с всички необходими им стоки.

На пазарите бяха и „заведенията“ им за хранене. Газов котлон. Няколко съдове за готвене. Димящи и вкусно миришещи гозби. И сърбащи хора, седнали на скованите около съдовете за готвене пейки.

Разхождах се аз из селцето и непрекъснато мислех какво не ми е наред. Преглеждах мислено тялото си. Анализирах странните усещания. И никак не можех да разбера какво се случва.

Обичайната ми бодра стъпка беше забравена. Ходех тежко и много бавно. Всяка нова стъпка си беше самостоятелно и нарочно усилие. Сякаш каменни бяха станали краката ми. И усилие ми костваше всяко едно отместване от земята и преместването им на две педи напред. На гърба си усещах цял чувал с тежести. Дишах трудно. И сякаш сърцето бе придобило някаква странна недостатъчност. А непривичното чувство, че изобщо си усещах сърцето се преплиташе с все по-нарастващата ми тревога, че нещо не му е наред.

И тогава се включи главата. Че заболя, не бе така удивително. И друг път съм изпитвала главоболие. Но твърде странно бе онова. По сферите на черепа ми се бяха настанили метални пръстени. И стягаха  и се въртяха в различни посоки и с различна сила. А от вътрешността  зад носа ми се извиваха към върха на черепа странни спирали от болка, премесена с гъдел.

Твърде често ни беше говорил водачът ни за височинната болест. Нали за да я избегнем много дни бяхма просидяли на 3500-тте метра надморска височина на Куско. И и постепенно се бяхме качилили до 3812-тте метра на езерото Титикака. Би трябвало да сме достатъчно подготвени и за 5000-тте метра настояща надморска височина. Но, явно не бяхме. Или поне не бях аз.

Оглеждах се към другите ми спътници. Никой не издаваше признаци на каквото и да било неудобство. Е, не ходеха по-бързо от мен. Но светът ми така или иначе течеше на забавен каданс в онзи момент, така че не можех да преценя те ли не ходят бързо, или аз ги виждам бавно. А за добро, или лошо, по-голяма част от тях все мъже бяха. Пък те нали силни и смели, не се отпускаха в особено пленителни разкази за  чувства и емоции. А и аз тогава все още  не бях преодоляля неудобството си от споделянето на същите тези чувства и емоции. И както винаги, търсейки причината в себе си, спомних си обяснението на водача ни, че имало някакви си 15 ли, 30 ли процента от населението на земята, чиито организми не подлежали на височинна климатизация. И гледайки останалите, и борейки се с непрекъснатите ми бъзикни в различни части на тялото,  пораженчески отсъдих, че явно аз попадам в този процент. И тихо и скромно ще гледам да преживея някак предстоящите два дни.

То хубаво, ама настана нощ. И легнах. Че и заспах, беля. И се събудих. Страшно ми е било и друг път. Но онзи страх беше истински добър. А се събудих от някаква липса. И не можех да преценя каква. Мятах се като риба на сухо в леглото. Беше ми се случвало вече подобно нещо в горещите нощи на родния Пловдив. Само че двете вълнени одеала над мен ми подсказваха, че не точно горещина е в стаята.

Осъзнах тогава, че ноздрите ми са широко отворени и помпат, милите. А няма какво да изпомпат. И тогава осъзнах. Нямах въздух!

Да, знаех, че на тази височина е изключително разреден. Но нали човек съди за ставащото по знанията си. До този момент бях изпитвала чувство на глад и жажда. Но липса на въздух не ми се беше случвало да опозная. И в момента, в който осъзнах характера на новото усещане, настана почти панически страх. Добре, а какво да правя? Когато съм гладна, или жадна, ям, или пия. Сега какво? Въздух явно няма. За сметка на това главолието се увеличаваше. Увеличаваше се и тежестта в сърцето.

В този момент осъзнах пълния смисъл на така често използваната от нас фраза „мяташ се като риба на сухо“

Не помня как прекарах нощта. И още в ранни зори споделих усещанита си с останалите. И се разприказваха силните мъже. И се запреплитаха една в друга реплики от рода „Ей, вчера щях да умра“.

Казвайте ги тези работи!- успях единствено да си помисля аз. И сякаш намерила обяснение за състоянието си в общото неудобство, някак по-спокойно приех ситуацията.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език