Височинната кулминация на нашето перуанско пътешествие дойде. И се отправихме към Каньона Колка.
Зад прозорците на удобния автобус пейзажите се сменяха в познатия ни порядък. Пустинни плата изместваха планините. Плахо се показваха из-зад пясъците малки езера. За да дойдат на власт отново високите планински върхове. Но вече с елегантни снежни шапки.
И, разбира се, Пласа де армас. И най-малкото и бедно селище в Перу, а и в цяла Южна Америка бе снабдено от испанските си колонизатори с централен Площад на Армията. Доста често големите католически църкви гротеско и зловещо се извисяваха с чистотата и грандиозността си над малките схлупени колибки. И високите им камбанарии странно контрастираха с бедните дрешки и изпокъсани обувки на миряните си. Но нали покръстването била втората основна цел на конкистадорите. Наред със завземането на богатствата на местните, непременно трябвало да се колонизират и душите им. И разрушавали смело вековните им светилища. И издигали с материалите на разрушението своите католически църкви.
Не могли, слава Богу, да ги претопят все пак. Но не им дали и икономическа възможност да се променят. И си живеят и до днес наследниците на древните инки с почти непроменен бит от своите велики предшественици. И извън павираните испански площади струпвали пазарите си.
Магазините бяха съвсем нови и все още неравноправни участници в бита на перуанци. И именно на пазарите се снабдяваха те с всички необходими им стоки.
На пазарите бяха и „заведенията“ им за хранене. Газов котлон. Няколко съдове за готвене. Димящи и вкусно миришещи гозби. И сърбащи хора, седнали на скованите около съдовете за готвене пейки.
Разхождах се аз из селцето и непрекъснато мислех какво не ми е наред. Преглеждах мислено тялото си. Анализирах странните усещания. И никак не можех да разбера какво се случва.
Обичайната ми бодра стъпка беше забравена. Ходех тежко и много бавно. Всяка нова стъпка си беше самостоятелно и нарочно усилие. Сякаш каменни бяха станали краката ми. И усилие ми костваше всяко едно отместване от земята и преместването им на две педи напред. На гърба си усещах цял чувал с тежести. Дишах трудно. И сякаш сърцето бе придобило някаква странна недостатъчност. А непривичното чувство, че изобщо си усещах сърцето се преплиташе с все по-нарастващата ми тревога, че нещо не му е наред.
И тогава се включи главата. Че заболя, не бе така удивително. И друг път съм изпитвала главоболие. Но твърде странно бе онова. По сферите на черепа ми се бяха настанили метални пръстени. И стягаха и се въртяха в различни посоки и с различна сила. А от вътрешността зад носа ми се извиваха към върха на черепа странни спирали от болка, премесена с гъдел.
Твърде често ни беше говорил водачът ни за височинната болест. Нали за да я избегнем много дни бяхма просидяли на 3500-тте метра надморска височина на Куско. И и постепенно се бяхме качилили до 3812-тте метра на езерото Титикака. Би трябвало да сме достатъчно подготвени и за 5000-тте метра настояща надморска височина. Но, явно не бяхме. Или поне не бях аз.
Оглеждах се към другите ми спътници. Никой не издаваше признаци на каквото и да било неудобство. Е, не ходеха по-бързо от мен. Но светът ми така или иначе течеше на забавен каданс в онзи момент, така че не можех да преценя те ли не ходят бързо, или аз ги виждам бавно. А за добро, или лошо, по-голяма част от тях все мъже бяха. Пък те нали силни и смели, не се отпускаха в особено пленителни разкази за чувства и емоции. А и аз тогава все още не бях преодоляля неудобството си от споделянето на същите тези чувства и емоции. И както винаги, търсейки причината в себе си, спомних си обяснението на водача ни, че имало някакви си 15 ли, 30 ли процента от населението на земята, чиито организми не подлежали на височинна климатизация. И гледайки останалите, и борейки се с непрекъснатите ми бъзикни в различни части на тялото, пораженчески отсъдих, че явно аз попадам в този процент. И тихо и скромно ще гледам да преживея някак предстоящите два дни.
То хубаво, ама настана нощ. И легнах. Че и заспах, беля. И се събудих. Страшно ми е било и друг път. Но онзи страх беше истински добър. А се събудих от някаква липса. И не можех да преценя каква. Мятах се като риба на сухо в леглото. Беше ми се случвало вече подобно нещо в горещите нощи на родния Пловдив. Само че двете вълнени одеала над мен ми подсказваха, че не точно горещина е в стаята.
Осъзнах тогава, че ноздрите ми са широко отворени и помпат, милите. А няма какво да изпомпат. И тогава осъзнах. Нямах въздух!
Да, знаех, че на тази височина е изключително разреден. Но нали човек съди за ставащото по знанията си. До този момент бях изпитвала чувство на глад и жажда. Но липса на въздух не ми се беше случвало да опозная. И в момента, в който осъзнах характера на новото усещане, настана почти панически страх. Добре, а какво да правя? Когато съм гладна, или жадна, ям, или пия. Сега какво? Въздух явно няма. За сметка на това главолието се увеличаваше. Увеличаваше се и тежестта в сърцето.
В този момент осъзнах пълния смисъл на така често използваната от нас фраза „мяташ се като риба на сухо“
Не помня как прекарах нощта. И още в ранни зори споделих усещанита си с останалите. И се разприказваха силните мъже. И се запреплитаха една в друга реплики от рода „Ей, вчера щях да умра“.
Казвайте ги тези работи!- успях единствено да си помисля аз. И сякаш намерила обяснение за състоянието си в общото неудобство, някак по-спокойно приех ситуацията.

