Дълго време Колка бил един от най -слабо изучените региони на Перу. И с романтичната мистика на „Изгубената долина на инките“ се подвизавал в научните среди. И днес вече замерили го учените по всички показатели. И го признали за най – дълбокия каньон в света. Зашеметяващата му дълбочина от 4160 метра го правели 2 пъти по -дълбок от Големия каньон в САЩ. Само склоновете му били не така стръмни.
И друго наименование му дали местните. Каньона на кондорите. Защото на тези величествени птици дом предлагали не по-малко величествените му скали.
И нали туристическа атракция, цяло множество туристи се беше изсипало в ранния час. И сите с апарати. Че то ако не го снимаме, не сме го и видели. Основна максима на туриста!
Наредих се и аз в множеството. Изпънах ръце с готовия апарат. И с апарати, отправени към небето, зачакахме.
Стотици насочени към облаците ръце. И много минути тишина. Предупредиха ни местните да не вдигаме шум, ако искаме да видим свободните птици. И мълчахме ние. И тихо и кротко си чакахме, зареяли погледи в небето. Нали именно там птиците летят. И там очаквахме да видим желаните ни фотографски обекти.
Внимателно изучавахме всяка петя от небесната шир. И чакахме.
И изведнъж се случи нещо. Не го видях. Усетих го. Усетих го с цялото си тяло, напрегнато от уморените ми вече вдигнати ръце. Като с въздушна вълна сякаш ме обгърна околността. Или по-скоро с дух.
Сякаш ме накара нещо. И отместих поглед от небето. И го насочих към скалите. И там, от дълбините на каньона бавно и величествено се надигаше кондор. Разперил огромните си криле, набираше височина. Все повече се очертаваше кафеникавото му тяло, доскоро слято напълно с кафеникавата планина. И се изравни с очите ми. На няколко метра от тях се рееше. Бавно. Мълчаливо. В пълна тишина.
Очаквахме го високо в небето ние. А той бе съвсем пред нас. И така величествена бе гледката, че цели няколко секунди никой от огромното туристическо множество не успя да реагира. Гледаха кондора стотици туристически очи. Поемахме безмълвно с телата си тихото величие на случващото се.
И много време го снимах. И него, и следващите. Но онези първи няколко мига няма да забравя никога. Сливащият се с планината кондор. Едно цяло. Едно тяло. Една душа. Планинска.
Припомних си какво ни разказаха за кондорите преди да ни пуснат за близки срещи с тях.
Южноамериканският кондор достигал до над 1 метър дължина и тегло между 10 и 15 кг. Размахът на крилете му бил 310 – 330 cm. Над три метра!
Продължителността на живота им била между 50 и 70 години. А съзрявали за полова активност на около 5 – 6-годишна възраст. Тогава създавали трайни семейства, подобно на хората. И за разлика от повечето птици, и отново подобно на хората, грижели се за малкото кондорче цели 2 години. Едва тогава го пускали само да полети. И едва тогава женската снасяла ново яйце.
Способността им да летят на височина над 5000 м ги нареждала сред най-високо летящите видове. Уж някакъв учен видял кондор да лети на височина 7000 метра
На височина между 3000 и 5000 м и живеели кондорите. В планините на юг от Перу и в Патагония.
Когато пък усетил кондорът, че изживял бил вече земния си път, извисявал се сам в небесата. И така привършвал живота си. В полет.
Наснимахме ние всичко възможно. Оставихме кондорите да продължат с ежедневието си. А ние продължихме по туристическия си маршрут.
Не знаех още тогава, че срещата с кондорите не беше последното силно усещане за деня.
Предстоеше ни Пътят. Истински планинския южно американски път. Оттогава всяко клипче за трудните и тесни пътища високо в някоя планина на недотам разглезени обитатели, неизменно ме връща в спомена на този ден. И този път. Разширен от планинска пътечка, вероятно. С тунели, прорязани буквално в скалата. И на ръба над пропастта. Път с ширина малко повече от ширината на микробус. Носещ върху пясъчните си плещи страха на пътуващите от неизвестните последици от евентуална среща с насрещно движение.
