Пътешествието ни беше понапреднало. И се оказахме в Манауш. Може да се произнесе и Манаус.
И тук се случи случка на горкия ми изстрадал апарат. Нали с ток се хранят всичките ни хитри устройства за снимане. Само дето в стаята ни нямаше толкова много контакти. И за да освободя един, изключих малкия хладилник. И хубаво се сетих. Ама поради що реших да оставя апарата си да се зарежда под него? В смисъл поради щото беше, че в стаята нямаше никакво излишно място, а хладилникът беше качен над пода. И точно под него намерих аз място за апарата.
Само дето на сутринта осъзнах, че хладилникът капе след като бъде изключен. То не той, а размразеният от него лед. Нямаше значение. Резултатът във формата на вода беше навлязъл надълбоко в милия ми боен другар. И той като начало, отказа да работи изобщо. Малко по-късно взе да се отваря. Срамежливо и бавно, но все пак. За сметка на това правеше доста митични и бледи снимки. Но пък вече се отваряше. И ми се породи надежда, че не ме е съвсем изоставил. Към онзи момент нямах телефон, с който да мога да правя снимки. С нужните средства да купувам апарат в Бразилия също не разполагах. А предстояха още две седмици приключения.
Затова започнах да го ухажвам и да прекарвам с него цялото налично време под палещото слънце. И о, чудо! Милият ми той заработи! То като си имаше такава стопанка, какви ли не несгоди не беше преживял. И се беше научил да оцелява.
Прегърнах го с цялото си сърце и тръгнахме двама по Манауш.
Всъщност, в Манауш нямаше какво особено да се гледа. Не беше и много лъскав град. Но пък беше изходната точка към приключенията из парковете на Амазонка.
За това помагаше местоположението му на вливането на реките Рио Негро и Солимоес. Заради същото Манауш е и най-важното и голямо пристанище по поречието на река Амазонка.
И точно такова пътешествие тръгнахме да си организираме. И тук общото ни пътуване временно щеше да приключи. Донна и Ралица имаха време за четиридневна екскурзия из горите на Амазонка. След това летяха към Перу. И понеже Перу вече бях го обходила доста подробно, след Манауш аз отлитах за малките държави на Латинска Америка. И имах време само за еднодневно приключение по Амазонка.
И независимо колко е дълго поръчаното пътешествие, изискването за плащане в брой оставаше. А за четири дни си трябваха доста бразилки парични знаци.
И голяма част от деня употребихме да се сдобият с тях.
А трудното дойде от това, че за да се теглят пари от банкоматите в Манауш, трябваше да се въведе някакъв код, който трябваше да се вземе от банката – издател на картата. Та и двете звъняха до България, изчакваха работното време в родината, свърваха се с какви ли не центрове. И след няколко часа успяха да се сдобият с нужните суми.
И след като платихме и уредихме формалностите за утре, имахме още половин ден. Затова се качихме на летящ автобус от градския транспорт и полетяхме на гумите му в средната лента, отредена само за автобусите. Наистина летяха тези автобуси.
Беше последната ни вечер. Щяхме да се срещнем след две седмици в Сао Пауло. От там излиташе самолетът за родината.
