Дойде и сутринта. Закусихме заедно с Донна и Ралица. Прегърнахме се на изпроводяк и с куп пожелания за взаимно приятно изкарване, тръгнахме към различните си пътешествия.
Като еднодневно, моето не предвиждаше преспиване в нецивилизовани условия.
И за начало потеглихме с малко корабче по реката Рио Негро.
Дълга 2400 kм., тя е приток на река Амазонка и се влива в нея близо до Манауш. Името й Рио Негро (Черната река) й дали португалците. Заради тъмнокафевия цвят на кафе на водата. Той пък се дължал на гниенето на листата, паднали от дърветата в джунглата.
Малко след това пристигнахме до самата Амазонка.
Тя пък била кръстена при леко митична ситуация. Името ѝ дал нейния откривател Франсиско де Ореляна, който през лятото на 1542 г. с отряда си влязъл в битка с племе от жени – войни. С европейското си и мъжко съзнание решил, че жените, с които воювал, са легендарните амазонки. И в тяхна чест ( след като евентуално ги унищожил) дал на реката името Амазонка. Португалците я наричат Рио Амазонас. А протича тя през съвременните територии на Перу, Колумбия и Бразилия.
И аз не вярвах, че докато съм във водата ще мога да разбера, че преминаваме от една река в друга. Нали все вода. Географски нека си се делят, но насред дълбочината на водите им няма как да се разбере границата на двете.
Е, не само се разбра, ами тази граница беше и категорична, и дълга, беля.
А причината е в различния цвят на двете реки. Рио Негро е кафява, докато Амазонка е бистра. И нещо в химическия им състав не позволява на водите им да се смесват. И си текат двете като приказни два потока – единият тъмен, другият светъл, без да се смесват цели 80 kм.
Не успяваше да ги смеси дори силата на перката.
И ни спря на първата ни туристическа спирка.
Тук е моментът да отбележа, че още при заплащането на еднодневната екскурзия, бях напълно наясно с крайно нагласената й туристическа форма. Но пък много Амазонка исках да видя. И за единствения ден, с който разполагах за целта, тази екскурзия беше начинът.
Така че приех комерсиалността на всичките ни спирки.
А на първата то ли крокодили трябваше да гледаме. Междувременно дойдоха две девойчета. И носеха в ръце странни за европееца животни. И европеецът ги снимаше и даваше пари да си сложи упоените животни по вратовете и да се снима с тях.
А аз си гледах замечтано Амазонка. Река Амазонка. Онази от учебниците по география.
Винаги в такива моменти се връщах на ученическия си чин. Бях будно дете и обичах да чета за непознатото. Колко приключенски романа бях изчела, в които покрай Амазонка им се случваха приключенията на героите.
И сега съм тук, на самата река. На Амазонка. Сякаш сама бях станала участник в старите романи.
И както си гледах замечтано реката, отстрани на развиващата се туристическа еуфория със снимките на животните, чух над испано-английската глъч един откъслечен вик на изненада :„Нема ноги!“. Я! Мъж от групата го произнесе. А досега на португалски си шпрехаше. Значи, вярно е, че при силна емоция човек минава на родния си език.
Познаващите ме знаят колко обичам да влизам в контакт със себеподобни по другите краища на глобуса. И незабавно се обърнах към мъжа: „Сърбия?“
Опули той едни очи срещу мен. Как съм разбрала. Е, няма на какъв друг език да е това словосъчетание.
Отдавна от Сърбия бил излязъл и вече в Бразилия трайно живеел. И той на екскурзия по Амазонка бил тръгнал.
Добре, разнообрази ми очакваемото скучно преживяване.
А водачът ни подкани към разходка в амазонската джунгла. И тръгнахме в стройна туристичека редичка по висящ мост.
И друго, много по-атрактивно, успях да снимам. Сателитна чиния. Нищо особено? А как ви се струва сателитна чиния, забита върху дънер насред джунглата? И на мен така.
Обратно на корабчето.
Втората спирка определено беше най-забавната в екскурзията. По сигнал на водача групата се съблече по бански, нахлузи спасителните жилетки и влезе във водата.
По втори сигнал, отново на водача, от водата изскочи най-милият сред бозайниците – прекрасен делфин. И започна да се милва в членовете на групата.
Дадоха ни време да се подсушим. Нахраниха ни. И отново бяхме строени на корабчето.
И стигнахме до „черешката“ на нашата дива екскурзия. Индианско селище. На „местни“.
То всичко хубаво, само дето местните били изтребени много отдавна. Обаче нали туристът иска местни, организирали им местни. Спретнали сламените къщи. За да бъда честна, мисля, че не се опитваха да ни убедят, че от 18 век стои сламата напълно автентично. Деликатно премълчаха по темата.
И навлязохме в селото. А там, в услуга на туристическия турист предприемчиви люде бяха посадили в сламеното село на заплата група хора. И на работно време събличат те дрехите си, остават по древноиндианска препаска върху съвременните си гащи и разиграват пред туристите песни и танци на народите. А децата тичат наоколо, свободно пасящи. Туристическа идилия.
Нали бях подготвена, че не по-различно нещо ще видя, гледах да му се наслаждавам. А и музиката беше определено добра. Танците еднообразни, но под хубава музика. Облеклата напълно автентични. Подредени и еднакви сламени поли – древно – американска конфекция с леко по-съвременни ластици в горната част. Да им се чудиш на древните как са си закрепяли сламата без ластици. И защо изобщо на някого е хрумнало, че точно слама са си увивали покрай телата.
И без да очаквам, представлението изведжън стана забавно. Докато полуголите мъже свиреха и танцуваха, не се случи нещо особено. Присъединяването към тях на полуголите жени, обаче, определено внесе оживление сред мъжката част на групата. А когато тези полуголи жени започнаха да дърпат нашите мъже да се включат в голото им хоро, настана истинската забава.
Значи, много ви обичам, мили мъже. Ама толкова ви й слаб ангела. Така им засвяткаха на милите очичките, ще кажеш цици не бяха виждали. Препъвайки се, тръгнаха по препаските. Не се и обърнаха към благоверните си съпруги. А по техните изразителни лица ставаше ясно, че им предстои тежка вечер. Така че остана им единствено да се позабавляват. И те го правеха.
Направих го и за. И снимка за спомен си създадох.
