Черешката на моето пътешествие този път беше истинска черешка. Съвсем за на края беше останала.
А така се случи чисто логистично. Водопадите Игуасу се намират на границите на Аржентина, Бразилия и Парагвай. В Парагвай също исках да отида. А от водопадите не беше далеч и до Сао Паоло. От него пък щяхме да летим за родината.
И се оформи програмата. След Манауш и Амазонка обиколих Боливия, Еквадор и Парагвай. И приключих тази обиколка в Суидат дел Есте в Парагвай. А от там водопадите бяха на някакви си 30 км.
И дойде сутринта, отредена за минаване на границата. Хостелът ми беше на около 2-3 км от автогарата, от която следваше да се кача на автобус за Бразилия. Бях на края на пътуването си. И финаси, и търпение ми се бяха поизчерпали. За сметка на това се беше натрупала умора. Което определено не беше в полза на търпимостта. А и вече се бяха случили случките, оставили ме почти без финанси в Боливия ( за което ще пиша в отделно писание)
Да, имах парите, изпратени от Ралица, но разпиляването им за ненужни разходи не ми се струваше нужно. И за такъв разход приех наемане на такси за тези 2-3 км на стойност, по-висока от автобусния ми билет до Бразилия.
Както вече казах, търпението ми беше поизчерпано и подобно финансово обидно отношение към туристите ми дойде вповече в онзи краен за пътешествието ми момент. Както на всяко туристическо място, и тук таксиметровите шофьори живееха с максимата „ден година храни“.
Затова опаковах добре раницата си с дъждобран, нахлузих дъждобран и на себе си, настроих „автогарата“ на навигацията в телефона си и тръгнах в дъжда. Колко да се намокря и колко да беше фатално в обкръжаващата ме жега. А едномесечният ми престой в района на дъждовните гори на джунглата ме беше научил, че подобни силни дъждове се случват почти всеки ден. И след тях немимуемо изгрява Слънчо и изсушава всичко наоколо, включително и омокрените бозайници. Та, смело тръгнах в дъжда. Затруднения виждах само със следенето на пътя. Все пак телефонът ми беше доста по-чувствителен на намокряне от мен. Но пътят не беше нито сложен, нито дълъг. Така че не след дълго се стоварих на целената автогара.
Още там ми провериха наличните документи. Все пак, не беше разумно да ме возят до границата и там да се чудят какво да ме правят в случай,че тези документи нещо не са наред.
Наред си бяха. И потеглихме. И съвсем скоро пристигнахме на автогарата в Парана – градчето, изградено на няколко километра от водопадите. Оттам с автобус на вътрешните линии преминах оставащите километри до мини курортното селище до водопадите. И се размазах в хотелската си стая.
В селището хостели нямаше. Всички хотели бяха от доста добър клас. Повечето изобщо многовездни, със съответните му там спа центрове и джакузи-та. Водопадите. Туристически поток. Тази комбинация нямаше как да не доведе до изцеждане на колкото могат финанси.
Е, нямаше как да променя действителността. И просто избрах възможно най-евтиния вариант. Цената на тази предпоследна нощувка беше на общата стойност на няколко в другите държави. Но пък водопадите щях да видя! А и малко отмора преди дългите полети не беше излишна.
Така или иначе, бях на няколко километра от целта си. Разхвърлих мокрите дрехи по стаята, облякох сухи и в път.
И ето ме пред вратите на парка към водопадите. А там, насред туристите, си се разхождаха местните обитатели.
Бразилците бяха направили наистина стройна организация, за да вкарат в ред огромните туристически тълпи. В парка можеше да се влезе единствено и само с техен автобус. И такива автобуси имаше на всеки няколко минути. В сградата пред парка освен магазини, кафенета и тоалетни, имаше и множество камери за съхранение на багаж. За тези, които са дошли с целия си багаж само за да видят водопадите и от тук да драснат по пътя си. Изобщо, за всичко бяха помислили организаторите.
Ето, подобни организации са едно от нещата, които страшно много ми харесват при пътуванията ми в чужбина. Дори да съм на края на света съвсем сама, има хора, които са се погрижили да улеснят туристическите ми миткания. И няма неудобни, или трудни неща. За всичко е помислено.
Всяко мое неудобство и нужда вече са изпитани от много туристи преди мен и е предложено съответното улеснение.
Затова пътуванията в чужбина от самостоятелно пътуващите са толкова лесни и приятни. Защото навсякъде се вижда грижата и желанието туристът да бъде там.
В същата тази сграда пред парка беше офисът и на въртолетната компания. За желаещите се предлагаше полет над водопадите с въртолет. Вече забравих цената, но така или иначе, тя е променлива величина. И явно не е била чак невъзможна, защото въртолетите кръжаха доста на често.
Игуасу̀ означава „Голяма вода“ на езика на индианските племена, населявали тези територии преди да бъдат изтребени от европейските нашественици. И днес старата племенна територия се дели от два от завоевателите. Водопадите Игуасу се намират на границата между Аржентина – щат Мисионес (80%) и Бразилия – щат Парана (20%). Всъщност, съвсем миниатюрна част от тях се намира и в парагвайска територия, но тя е наистина съвсем миниатюрна. И на фона на величествените гледки от другите две страни, парагвайците дори не се опитват да създават туристическа атракция.
А водопадите са образувани преди 120 милиона години на река Игуасу и Парана непосредствено до устието ѝ. В зависимост от състоянието на водната маса в реката, броят на водопадите варира от 150 до 300, а височината им е между 40 и 82 m.
На определено място уважаемият турист можеше да си стои и да бъде заобиколен от водопади на 260°. И за негово удобство, там бяха изградени площадки за стоене. Само дето трябваше да се влиза добре опаковани с дъждобрани. Което, разбира се, предпазваше от водата в рамките на първите няколко секунди. Но пък няма по – щастилив начин за измокряне. А и тропическата жега се грижи за бързото подсушаване.
Толкова са дълги водопадите, че обикалях и обикалях и все нови ми изникваха пред погледа. И в снимки, и мокрене, не усетих как минаха няколко часа.
И тъкмо свикнах с гледките на падащата с гръм вода, стигнах до края на водопадите. Всъщност, самото им начало. Там, където реката преминава в бушуващо чудовище.
И по нищо не й личеше на тази спокойна река, че съвсем след малко ще полудее. Съвсем спокойна си течеше.
Гледайки спокойните й води, вече разбирах пътешествениците, които попадат в ситуации изневиделица. Представих си една лодка, която спокойно и безхаберно си плава. И нейните пътници се возят също така спокойно и безхаберно в своята лодка. И се наслаждават на околните красоти. И по нищо не личи какъв ужас ги чака отпред. А то наистина не личи.
Може би всяка река с водопад е олицетворение на странностите на живота. Тече си плавно и спокойно и изведнъж те ти, булка. И без предупреждение, или подготовка.
Днес водопадите са включени в бразилския Национален парк Игуасу от едната страна и аржентинския Национален парк Игуасу от другата страна. Двата парка заедно съставляват най-големият субтропичен резерват в света. И двата парка са в списъка на UNESCO.
А за да могат туристите да се насладят на водопадите и от двете им страни, в парка е изграден граничен пункт за преминаване.
Аз не го преминах. Така или иначе, планирах вече да пътувам и до Аржентина някога, така че оставих парче от тази красота и на светлото бъдеще.
Вместо това се прибрах, събрах си багажа и отлетях от летището до водопадите в Сао Паоло.
