Колкото и да е прекрасно едно пътешестие, всяко едно има лошия навик да свършва.
Дойде краят и на това. И кацнах в Сао Пауло. Тук щяхме да се срещнем с Донна и Ралица и заедно да отлетим за родината.
А дотогава имаше цял един ден. И се впуснах аз в обиколка на града.
С какво е особен Сао Пауло? Е, нищо особено. Само дето неговото население от около 11 милиона души го прави най-големият град не само в Бразилия, а и в цялото Южното полукълбо.
Освен доказано най-големият, Сао Пауло е определян и като най-богатият град в Бразилия, с най-динамичния финансов и търговски център в страната. На централния му булевард Авенида Паулиста са разположени много от основните финансови институции на Бразилия и Южна Америка. В града се намира Фондовата борса на Сао Пауло, както и голяма стокова борса за зърно.
Авенида „Паулиста“ днес е най-известният и важен булевард на града. А е открит през 1896 г., когато е бил и първият павиран път.
Са̀о Па̀уло в превод означава Свети Павел. И на този светец е кръстена централната катедрала в града.
Митрополитската катедрала в Сао Пауло, известна още като катедралата See (на португалски Catedral da Sé), е катедралата на Римокатолическата архиепископия на Сао Пауло, Бразилия. Изграждането й започва през 1913 г. и завършва четири десетилетия по-късно.
Въпреки че има купол в ренесансов стил, катедралата в Сао Пауло се смята за четвъртата по големина неоготическа катедрала в света.
Пред нея станах свидетел на не съвсем приятна гледка. Под звуците на музика, идваща от усилвател, самозвани „пастори“ магьосничеха над няколко мили хорица, които пък пълзяха пред тях на колене. А „пасторите“ крещяха нещо върху гърбовете им.
Уважавам всякакви религии и вярвания, но да се карат хора да пълзят в публично пространство и да се крещи, пък било то и псалми, не намирам за редно. Никоя вяра не е така креслива. Вярата е интимно и тихо, свято изживяване. Но, както се казва, свят широк, хора разни.
Пред едно от тях, пък, наблюдавах друг ритуал. Още по-древен. Гадаене. Че дори и бяло-черни магии, според минувач, който ми осветли гледката. И отново публично. Но пред храма Божи. Под чадър пред църквата се бяха разположили множество жени с екзотично-шамански одежди. И сядаха при тях различни хора. И жените им гадаели, или помагали с по някоя магическа хитринка.
На другата сутрин се срещнахме с Донна и Ралица. Чекирахме се за последните ни полети. И се настанихме. Имахме два дълги полета, за да си разкажем преживелиците в изминалите две седмици.
А аз щях да си спомня за Сао Пауло след няколко години в Тайланд. Бях се записала на еднодневна екскурзия до някаква забележителност. Както обикновено на такива екскурзии, групата се състоеше от туристи, събрани от различните хотели и хостели. И отново както обикновено, в цената беше включен обяд. И на масата се случих с две двойки млади бразилци от бялата раса. Обичайните въпроси-вие от къде сте, а аз?
Те бяха от Бразилия. Няма да забравя две неща от тази обедна среща. Веднага след като казаха от къде са, побързаха да уточнят, че са от Сао Пауло. И още по-яростно започнаха да ми разказват, че в него и в столицата Бразилия живеят различни хора. Не уточниха. Само наблегнаха, че там хората са различни от тези в Рио де Жанейро и северната част на страната. И след като разбраха, че съм ходила в Бразилия, радостно закимаха, че явно разбирам за какво говорят. Разбирах. И може би ги разбирах. Просто на север преобладаваше чернокожото население. А в столицата и Сао Пауло бялото. Не смея да съдя. И не искам. Само който е преживял нещо, може да знае какво е.
Това си беше техен проблем. Но другото, което никога няма да забравя, беше тяхната реакция на моето място. Че съм от България, не се впечалиха. Ама никак. В празните им погледи прочетох, че идея си нямат това дали изобщо е на планетата. След като уточних „Източна Европа“, поне някакви проблясъци на знание се появиха. Но липсата на интерес си остана все така тотален.
Интересното започна, когато ме попитаха на какъв език говорим. Предположиха, че е английски. Не, казах гордо аз, имаме си наш, собствен, български език. Само веднъж преди това ми се беше случвало да видя на живо как „пада ченето“ на някого. Е, тогава го видях за втори път. При това в четири екземпляра. Чак замряха. Ама как, тази неизвестна никому малка държавица си има свой език?! А огромната, разположена на половин континент Бразилия, говори езика на поробителя си.
Това беше моят миг! Поех аз въздух, и малко преди да се пръсна от гордост обявих, че не само особствен Език си имаме, а и Азбука, напълно своя, която сме и дали на дружески народи. Чак спряха да се хранят четиримата бразилци. И толкова завист видях в очите им.
Мили братя българи, че сме уникални и велики, съм осъзнала много отдавна. А в онзи незабравим момент за пореден път намерих потвърждение на това и в чуждите очи. Дали всички разбираме колко ценно нещо имаме?! Свой Език и своя Азбука. Наши си, български. И дълга, и славна История. Само документираната е повече от 1300 години.
Толкова имаме право да гордеем! И толкова се гордеех аз тогава, на другия край на света.
Затова пътешествията са велики. Защото всеки път осъзнавам, че от България по-хубаво няма. Искам всеки един наш сънародник да има възможност да излезе, да попътува. И съм сигурна, че от далечината на километрите с други очи ще погледне нашта мила родина. И ще изпита гордостта, която аз изпитвам.
Погледнах през люка на самолета. Сао Пауло вече се криеше под облаците.
Свърши моето пътешествие из Бразилия. Прекрасно и карнавално. Благодаря! Благодаря, че бях!
