Тръгнах аз да обикалям из древните светилища, ползвани от древните обитатели на нашите земи, че включително и от траките.
Първите такива наобиколих покрай Старосел. Тогава четох писания на изследователи, че в района Старосел-Стрелча, та до Стара планина имало множество подобни мегалитни образования, дообработени с човешка ръка. Свещен път бил изграден между тях в древността. А били те неизброимо множество. И само малка част днес позната била на изследователите им.
И тъй като времето вече не беше особено привлекателно за сериозни планински преходи в търсене на мегалитите по високите върхове на Средна и Стара планина, се насочих към Стрелча.
Изследвани са към момента мегалитните светилища от местностите – Качулата (Кучулата), Скумсале и Кулата. Учените предполагат, че те са неразривно свързани със светилищата от други, все още неизследваните местности – Исара, Турчинов камък и Студен кладенец. Наблизо били открили дори резиденция на погребания в Жаба могила тракийски цар. Но изследванията и там още са в застой.
Тях ще търся по-нататък.
А засега се концентрирах покрай изследваните- Качулата (Кучулата, с ударение на сричката ла), Скумсале и Кулата. От където и да го гледам, по-удобно си беше за начало на подобна импровизирана експедиция.
Разпоредителите от музея в гр. Стрелча предлагат обход на трите светилища, за което е хубаво добрият пътник да се обади една идея по-рано и да има собствен транспорт. Ние не успяхме да се възползваме от техните услуги „поради намаления им състав във връзка с епидемиологичната обстановка“
И тръгнахме сами. И нищо не ни попречи да им се насладим. Още повече, за пълното удобство на разглезения ни съвременник, продукт на потребителското ни общество, любезните домакини изградили еко пътека. Че да свързва и трите обекта.
И тук дойде първото ми генерално объркване. Така, както четях аз информацията, ми изглеждаше, че еко пътеката е една, сравнително кратка и за също толкова сравнително кратко време обхожда и трите светилища. Допълнителна заблуда за това ми внесе прочетеното, че трите мегалитни съоръжения са на видимо разстояние едно от друго. И за да е пълна картината, тръгнахме на първа експедиция в силно мъглив ден. Заради мъглата, може би, навигацията ми разпозна само Скумсале. И, навързвайки всички обстоятелства, стъпихме на пътеката към мегалитите с пълната увереност, че с един удар ще отмахаме и трите.
Оказа се, разбира се, не така просто. Трите светилища може и да са на видимо разстояние едно от друго, но погледнати от много високо. И пътека между трите има, но минава през гората и маркировка има само в един малък участък.
Така или иначе, в онзи мъглив ден, чух заветното “местоназначението ви е от дясно“. И точно там се оказа място, на което може да се остави превозното средство.
Пак настъпи леко объркване, тъй като по указание на разпоредителите на музея в Стрелча, търсихме паркинг. Е, това, до което стигнахме не беше точно паркинг. Просто по-широко място от страни на пътя с изградени беседки до него. Така или иначе, имаше къде безопасно да паркираме.
Наблизо наследниците на древните траки пасяха съвременните си крави и веднага до колата ни затичаха две кучета. И тъй като два пъти са ме нападали подобни земни твари, включително домашни и обучени, видът им беше достатъчен, да остана заключена с девет катинара на шофьорското си място. Добре че моята дружка беше значитено по-храбра, та влезе в общуване с песовете.
-Гладни са – отсече тя – Иначе са добри, нищо няма да ни направят.
И тук страхът ми започна неистова борба с жалостта. Пусти страх, ама пък гладни животинките. Така и така бях омесила сутринта тутманик и топлината му ми запотяваше стъклата, да вземем да им дадем поне половината.
– Рано е – отсече отново мъдрата ми дружка. – Ако сега им дадем, ще ни следват по целия път .
– Ама нали ще са нахранени вече – давах аз израз на взелата надмощие жалост – Ще им дадем малко и те ще ни оставят.
– Ще ги нахраним сега, но ще тръгнат по нас като източник на бъдеща храна.
Да, с тази мъдрост не можах да не се съглася. Пък и да я запомня се постарах за бъдещи планински скитания в компанията на подобни четириноги.
И, подканена от обещанието на дружката ми да ме пази, предпазливо напуснах удобното си убежище. Напомних й за всеки случай, че аз съм шофьорът в групата и без мен трудно ще достигне до най-красивия ни град. И след поредното уверение, че ще се грижи за моята цялост, тръгнахме да търсим древните светилища.
За да успокоя любителите на животните, на връщане нахранихме добре и двете кучета.
Отново мъгливият ден, примесен с моето нетърпение, ни попречи да видим веднага табелата към еко пътеката, та хукнахме към извисяващия се в мъглата скален силует. И в рамките на няколко часа ту се оказвахме на пътека, ту се провирахме по храсти. И в мъглата се опитвах да снимам каквото виждах. А да се снима има какво. Наистина огромни скални сборища.
И снимах, и снимах, и единствено съжалявах, че няма как да разбера къде свършва едното светилище и къде започва следващото. И как после ще си наредя снимките, че да съответстват на действителността. За указателни табели изобщо не ставаше реч. За да съм честна, такива имаше, както щях да се убедя от следващите дни, и на трите съоръжения. Само че бяха копие на една и съща и носеха на практика, никаква информация. Може би единствено оправдаваха огромните финансови средства, дадени за построяване на еко пътеките.
Е, следващото ми посещение ме увери, че сниманото в мъглата съответства доста частично на търсената от мен действителност.
След около две седмици, в прекрасен слънчев ден завлякох тук добрия Мони. До паркинга стигнахме лесно. Нали вече го бях проиграла един път. Оставих автомобила и вече на светло видях, че табелата за пътеката и самата пътека започват от другата страна на пътя срещу импровизирания паркинг. Вярно, че на нея пишеше „Скумсале“, но убедеността ми, че ще обходим по тази пътека и трите мегалита беше дотам силна, че отново се притеснявах единствено как ще ги разгранича на снимките. Нали бях чела, че трите са разположени на една права линия, вярвах, че ходейки по пътеката, просто ще преминем през всяко едно от тях.
И тръгнахме ние от кадър на кадър. За жалост, повече указателни табели нямаше. А за щастие, в нужния момент срещнахме добрите хора. Мъж и жена, идващи от там, накъдето бяхме тръгнали. Нямаше как да пропусна да попитам.
– Добър ден! Знаете ли повече от нас?-попитах аз
Подхвана закачката ми дамата и на свой ред попита:
– А какво знаете вие?
– Ами, че сме на пътеката на трите светилища – смело отвърнах аз- Само че не знаем как да разграничим къде свършва едното и къде започва другото.
И се оказа, че нищо не свършва и не започва. Просто еко пътеките са три. И ние сме на тази, която ни води единствено и само около Скумсале. Да, през гората може да се стигне и до другите две еко пътеки, но не са чак на един хвърлей място.
Е, изключително важна беше тази информация. Вече не се грижех как ще разграничавам снимките си, а смело правих такива на Скумсале. Добрите хора ни обясниха и как да намерим еко пътеките до останалите две светилища. Дамата ни даде информация и за друга изключителна ценност. Живеел в Стрелча добър човек. И голяма част от времето си посветил на изследване на тези светилища. И много написал по въпроса. На всичкото отгоре и запален планинар бил, та при повече добро желание от двете страни, можело да се съгласи да ни разходи из недотам проучените мегалити в района.
Е, нямаше по-добра среща! Благодарихме искрено на двамата и вече с повече информация пристъпихме на гости на траките.
Обходихме огромните мегалити на Скумсале. Погледнахме Слънцето. Високо си беше още. Въпреки малкия ден придобихме смелост, че и на едно от другите две останали можем да отидем. И тъй като по описание Кулата най-лесно разпознаваема беше, качихме се в синия Хюндай и потеглихме отново по пътя.
И тук вече придобих твърдата убеденост, че тези дни бяха дни на ангели. Винаги, когато се чудехме, или не намирахме пътя, ни се изпращаха добри хора. А по мегалитите не беше пълно с народ. В общи линии, си бяхме напълно сами. И в нужния момент идваха. И не само добри, ами и знаещи, че и можещи да ни упътят.
Така се случи и по пътя към Кулата. Нали ориентир ни беше чешма със стълби от лявата част на пътя. След около километър и половина ето ти чешма със стълби. Паркирах аз вдясно от пътя. Слязоме с Мони и започнахме да се оглеждаме. Отдясно трябваше да ни е светилището. А вече се бяхме убедили, че никак не са незначителни скалите. И нищо подобно не виждахме. Тъкмо си мислех да тръгнем ли по дерето да търсим, на чешмата спря автомобил. С такава рязкост се насочихме и двамата към него, че леко стреснахме пътниците му. За Кулата ги попитахме. Да, до чешма било. Само че малко по-нагоре по пътя друга чешма имало и тя със стълби. И оттам вече пътеката започвала.
Благодарихме за пореден път на добрата пътешественическа орисница и продължихме. И наистина, нова чешма. И тя със стълби. В дясно от пътя вече и уширение беше предвидено за оставяне на автомобилите. Че и табела имаше бучната. Указваше на еко пътека Киселицата – Кулата.
Благодарни, оставихме автомобила и по пътеката тръгнахме. Не знаех много какво търсим. Бях си свалила описанието на изучените мегалити от интернет и по него се движехме. Намерихме най-високия менхир, поставен ритуално да стърчи. Поснимахме го. И тъкмо реших, че това беше, от долу нови мъж и жена се появиха. Мъжът с тояжка, жената вече поуморена. Идвали пеша от Скумсале, по онази пътека в гората, за която ние нямахме време.
Поздравихме ги и попитах отново знаят ли повече за мястото. Веднага мъжът ни върна въпрос – А ние видяхме ли главното светилище с трона.
Светнаха ми очите. Е, трон търсим, де, само дето не бяхме го намерили.
Отби се от пътя си той. Много пъти били идвали със съпругата му и го били виждали, но за нас сега щял да ни го покаже. Като послушни овчици следвахме стъпките му. И ни заведе до голямото светилище. Заедно се покатерихме по камъните. И наистина, на най-високата част от мегалита си беше изградено, даже не издълбано, а именно изградено прекрасно, широко и удобно кресло. Показа ни добрият човек как да го заобиколим, за да се качим. Брагодарихме му искрено и ни остави той да се наслаждаваме сами на тишината.
И тук се случи завръзката за следващия ден. Не ни се обикаляше. Аз така или иначе нямах желание да се катеря до трона. Поуморена вече бях. А Мони, със смелостта на младата му кръв го превзе от нашата страна. Стръмнички скалните камъни, но ги преодоля той. Поседя в трона, огледа наоколо. И както се казва, всичко си бяхме свършили. Не намерихме необходимост да го заобикаляме. А колко е било важно, щях да разбера на следващия ден.
А тази вечер се прибрахме, огрявани от пълната Луна по пътя ни.
