Мегалитното светилище в местността Качулата (с ударение на сричката ла) се намира на около 5 км от гр. Стрелча по пътя Стрелча-Копривщица. Малко преди разклона за светилището е розоварната на града, а непосредствено преди него има участък от пътя с нова мантинела вдясно. Почти веднага след завоя започва черен път вляво. Това е пътят за светилището. Но той, макар покрит с пясък, е изключително неравен и не може да служи дори и само за оставяне на автомобилите. Може да се премине само с високопроходим джип.
Останалите превозни средства могат да се оставят на уширение на още 200 м в посока Копривщица.
Самият черен път ви извежда на първото скално съоръжение. А за разходката ще са необходими истински удобни обувки.
Също така, най-подходящото време за подобна разходка е времето без зеленина. По мегалитите има множество дървета и при раззеленените им безценни корони едва ли ще се вижда особено.
Цялата местност представлява цяло множество от възвишения, върху които са разположени големи и малки скални комплекси в най-различни форми.
И като се изкачвате на поредното, от високо виждате следващите си цели.
Голяма част от скалите са разположени равномерно. Да, възможно е и плод на ерозията да са. И една част от огромните скали със сигурност са получени именно вследствие на хилядолетната ерозия. Но друга част са дотам прекалено подредени, че с моя лаишки поглед никак не можех да ги приема за естествено получени конфигурации.
Особено впечатление ми направиха множеството по-големи и по-маки скални късове, подредени един до друг по три на брой. Подобни тройни подредби има из трите светилища.
Също и в трите светилища открих множество огромни скали, срязани с дотам правилни и тънки разрези, че никак не мога да се съглася, че ерозията била виновна за тях. В наши условия по този начин би могло да се среже камък единствено с диамантен диск.
Съгласна съм с теорията на някои изследователи, че скалите за разяни посредством изчуквани в тях канали, които се пълнели с вода и след замръзването на тази вода камъкът се пукал, образувайки пукнатини в разни форми. Може би голяма част от пукнатините наистина и така да са били получени. Но толкова тънка и правилна линия с лед и неконтролирано пукане на камък аз не мога да си представя. ( Скалата най-вляво).
Изследователите на комплекса датирали най-ранния културен пласт в комплекса във времената още от Халколита. Още от онези древни времена комплексът бил използван. Това използване според тях било прекъснато в Бронзова епоха. А след това като свещена територия го припознали траките. И в тяхно владение се предполага, че комплексът играл важна роля в мито-ритуалните практики на владетелите на Одрисите, населявали региона на Същинска Средна гора в Желязна епоха и в късна Античност.
Заразказва ни Веси как при едно от ходенията й с траколог по подобни светилища, той им разказвал, че в голямата си част скалните изсичания гледали към някакъв водоизточник. По някакъв начин така ползвали водата, че каменните образувания се превръщали в резонансни кутии. Те пък били използвани от жреците, които чрез този резонанс предавали думите си надалеч.
И тъкмо ни заразказва как отново според този траколог в голяма част от светилищата имало скали, от които тече вода. Дали извира под тях, или минава през тях, но тези скали винаги били обръщани в светилище на Богинята – майка.
И ето ти пред нас точно такава скала, от която извира малко изворче. Добър човек я беше каптирал и снабдил с малко чучурче.
И там, сред множеството скални образувания открихме малък жлеб с видими следи от обработка. По молба на Веси, Владо установи чрез някакво приложение в умния си телефон, че жлебът гледа на изток. И си спомни Веси разказ на същия този траколог за палео астрономическите площадки.
На такива площадки винаги имало такъв един жлеб, ориентиран на изток. Разбира се, възможно било през хилядолетията да се измести на някакви градуси, но и досега всички те гледали основно на изток. А от двете му страни били изграждани по-високи жлебове. Така цялото съоръжение наподобявало мерник. И по този жлеб следяли Слънцето в различните сезони. И така създавали календара си според движението на небесните тела.
На слизане пък на провиралище се натъкнахме. И отново ни заразказва Веси. Не били сигурни изследователите кое е първо, но на места на подобни скални провирала винаги установявали различно геомагнитно поле. До там било силно то, че можело да повлияе на различни заболявания на стоящия вътре в него. Голяма роля в тази концентрация на добра енергия играели и минералите в скалите.
И именно тази концентрирана енергия привличала хората от древни времена и превръщали подобни места в светилища. И като такива били ползвани от всяка следваща човешка цивилизация, съответно от всяка следваща религия.
Нямаше как да не се проврем. Не знам дали имаше енергия, или не, но всички се почувствахме безкрайно добре. Чак не ни се тръгваше.
А на слизане обърнах поглед да направя снимка на цялото мегалитно съоръжение и видях слънчевите лъчи, минаващи през нашето провиралище.
И се сетих за прочетеното относно разположението на трите светилища. Такова било то, че дало повод на учените да предполагат, че има общо с небесни явления. И насочили изследванията си в тази насока. А за сега установили, че разположението на каменните обекти в местността Качулата позволява в деня на лятното слънцестоене, 22 юни през един от процепите да се вижда изгревът на слънцето.
Може би през този процеп бяхме преминали.
Владо пък заразказва за прочетеното от него как преди ужасно много столетия на земята ни властвали земноводно-подобни същества. И нашите пра пра деди като божества ги почитали.
Разбира се, особени доказателства за подобна теория няма, но в местността Качулата открихме няколко образувания, подобни на земноводни.
В едно от скалните конфигурации ясно се виждаше надигнал глава гущер. А пред пастта му бяха оформени множество по-малки камъни, подобни на олтар.
Поседяхме още малко и послушахме в захлас мелодията на чановете на близкото овче стадо. А пред погледа ни се разкриваше целият Стрелча. Със смога от бълващите въглищен дим комини.
Според нарочно поставена камена плоча, в светилището са намирали убежище и партизаните от бригада „Георги Бенковски“ през 1941 – 1944 години.
И като последен бонус вече на равното ни се откри полегнала глава, спяща тихо под дървото.
