Отпочинахме добре през нощта в близкото село. И на сутринта бодро се отправихме към платото Наска. Онези мистични фигури, издълбани върху скалите му да видим.
И нали отвисоко следваше да се гледат, организирали бяха домакините цяло малко летище. С малки, около 10-местни самолетчета. И на техните криле предстоеше да полетим.
И изведнъж започна странна суетня. Освен че изискваха властите поименна регистрация на всеки от нас, приканиха ни върху кантар да се покачим. Е, такива дълбоко лични данни не ми се беше случвало да споделям публично. Но се оказа, че за това имало дълбок смисъл.
До година преди нашето посещение разпределяни били туристите в самолетите по бройка. Само дето се оказало, че между 10 дребни перуански туриста, например, и 10 здрави американски съществувала лека разлика в теглото. И за жалост, тази разлика довела до инцидент. Та паднал един самолет от претоварване. И цялата предишна година били спрени полетите.
За наша радост, по време на нашето пътешествие самолетният обход си беше възстановен. Но туристите пълнеха самолетчетата не съобразно бройката си, а съобразно килограмите си живо тегло. И затова всеки един през кантара минаваше.
Сега, няма да споменавам как мъжете от групата уж случайно извиваха вратове към кантарните показания на дамите. Но се оказахме в един повече. И се жертвах аз да отпадна от групата. Присъединиха ме към френска група и с тях полетях. И се зареяхме над Наска.
Така и не са стигнали учени и изследователи до някакъв конкретен извод как и поради що са правени тези фигури.
Че, макар и трудно, все пак не е така фантастично да бъдат издълбани в скалите, добре. Но каква е била нуждата от тях? При положение, че са така огромни, че могат да се видят в пълнота единствено от високо. Ей те този факт кара много мистици да вярват, че са правени като знаци за кацане то ли на земни, то ли на извънземни летателни съдове. Други, пък твърдят, че изобразяват някакъв вид послания и връзка към божественото.
Да си призная, още тогава бях отпочнала да се интересувам от битието и връзката с духовното на далечните ни предци. И посещението ми в Перу определено ме накара да се замисля. Твърде бяха странни строежите на древните по тези земи. Дали извънземни цивилизации им помагали, или самите те били достигнали такъв научен и технологичен напредък, че слаба ни е фантазията да го проумеем, но нещо определено имаше.
А за тези конкретно фигури прочетох следното: “Смята се, че фигурите в Наскаса са създадени от племена, известни като култура Наска, чиято цивилизация е била развита през периода от 200 г. пр.н.е. докъм 600 г. Тези линии варират от обикновени линии, представляващи прави, триъгълници, спирали до много по-сложни и стилизирани рисунки на паяк, колибри, лама, маймуна, риба и други. Най-големите са с дължина 270 метра, а общата им площ е 500 квадратни километра. Направени са като са премахнати червеникавите камъни, което позволява да се покаже белезникавата, почти бяла почва отдолу. Поради изключително сухия климат и липсата на ветрове, тези рисунки са се запазили през вековете. Изследователите на загадъчните знаци не са на единно мнение за тяхното предназначение, но много от тях предполагат, че са свързани с религиозни ритуали“. И заради всичко това били включени в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО през 1994 година.
Какво ще са представлявали дай Бог някога и да разберем.
А в онзи момент продължаваше нашият полет над фигурите.
И ето Колибрито.
То хубаво си летяхме ние, но този полет напълно незабравим ще остане в моето съзнание.
От ранно детство пилот да ставам ми се искаше. И ми разправяха разни лекари по разни прегледи, че вестибуларният ми апарт не е от най-подходящите. И даже никак няма да издържи сложните самолетни фигури, които щеше да ми се налага да извършвам като пилот. И в общи линии, им бях повярвала, та смених рязко насоката на бъдещата си професия. Само дето към онзи момент вече не един път със самолет бях летяла. И така добре понасях полетите, че ми минаваха сегиз – тогиз недобри мисли за правотата на лекарските заключения.
И така пристигнах във времето до полета над Наска. И разбрах разликата между огромните пътнически самолети, натоварени със задачата по най-правия маршрут и без излишни къдрави извивки да превозят пътниците и малките несигурни бръмбарчета. Които на всичкото отгоре никак не се и стараеха да се движат в права линия.
И нали фигурите върху скалите трябваше да видим, се започна един самолетен танц. Накланяше пилотът самолетчето рязко надясно. За да могат да видят дясно стоящите фигурата. След това правеше остър завой наобратно. И накланяше наляво. За да могат и лявостоящите да направят незабравимите си снимки. И първите няколко направих и аз. Абе, вече нещо не ми беше особено комфортно. Но се вдадох в седалката, застопорих движението на тялото и стегнах цялата си решимост да удържа.
И установих, че прави били докторите в техните заключения. Никак даже не удържах. На всичкото отгоре, нали във френска група ме бяха включили, разказваше на тях пилотът за всяка фигура на френски. След което отпочваше същия разказ за мен на английски. Та, двойно повече от нужното време наклонени летяхме. И така я карахме до момента, в който единственото ми желание беше да скоча от самолета и да се свършва тази драма. Готова бях да приключа земния си път, че повече не се издържаше. Всички околни хартиени пликове ми бяха подадени от любезните французи. Един сал пилогът не уся да схване ситуацията от пилотското си място. И твърдо, значи настоявяше да ми обяснява дълго и напоително за всяка фигура. А аз вече нито имах сили, нито възможност да го чувам. Но дочух с остатъците от будното си съзнание настоятелните му вопли „Абе, мам, това е ей онази фигура, оттук най-добре можете да я снимате“. Както се казва, хайде де, защо не снимате. А самолетът кръжеше наклонен в очакване на незабравимия кадър. Да му обясня просто нямах нито време, нито възможност. Затова реших с последни сили да щраквам с апарата на посоки, та да се успокои човекът. И проработи.
Не помня след колко време и как слязох. Само помня, как тичах до тоалетните и прекарах там добро време. Излязох почти изкъпана. И се срещнах с погледите на моите французи. Милите, седяха групово пред тоалетните и ме чакаха. И като ме видяха, че цвят съм придобила, хвърлиха се да ме прегръщат. Така ме разчувстваха, че рискувах втори тур да предприема. Този път към изхвърляне на достатъчно количество слъзна течност. Благодарих им искрено. Снимах се с тях за спомен. И предадох мислено извиненията си към всички лекари, чиито заключения за моя вестибуларен апарат бях подлагала на съмнение. Щом французите ме чакаха, значи приятна гледка ще да съм била.
