В полусън и сменящи се пейзажи зад автобусните стъкла изминахме 400-те километра от столицата Лима до платото Наска. И се настанихме в прекрасно малко хотелче в селото до платото.
Уморени бяха героите, та повечето останаха да отпочинат. Но сърцето мое геройско не изтрая. Хванах си умората и драснах из селото. Нямаше как да пропусна тази първа среща с инките. И ето ги първите ми официални перуански улици. Същите тези къщи с плоски покриви, които виждах по целия път насам. Но значително по-завършени и по-приятно изглеждащи.
Отведоха ме те до централия площад на градчето. Както повечето централни площади в градовете на цяла Южна Америка, наречен „Пласа де армас“. Площадът на армията. Нали испанците владяли дълго време континента. И армията значително помогнала да се държи горкото поробено население в подчинение, на нея кръстили всичките централни площади.
И когато излязох, тъмнината вече беше подгонила Слънчо. И градчето се пренасяше в нощта. От това, обаче, не секна оживлението по улиците. Като в мравуняк сновяха дребните перуанци. И все бързаха. Носеха навсякъде важните си и делови физиономии.
Автомобилите, и те дребни като водачите си, пъплеха в редица по няколко. И те все бързаха. Изобщо, създаваше се усещане за шум, за навалица, за гмеж.
Излишно е да казвам, че всякакво притеснение от типа на престъпност, или недобри помисли от страна на домакините ни напълно отсъстваха. Още повече се засилваше убедеността ни в нашата сигурност от факта, че градчето приемаше цели автобуси туристи всеки ден. Всички те насочили се към така желаните за посещение линии върху платото Наска. И всички много ясно съзнаваха, че едно сал произшествие и потокът туристи ще секне паричната река в градчето.
От лоши покушения не се притеснявах. Странни ми бяха в началото самите хора. Първоначално даваха вид на леко намръщени и недотам доброжелателни. Но след първите ми допири с няколко от тях се срещнах и с топлите им усмивки, и с безкрайната им доброта и готовност да помогнат. Просто трудният живот бе поставил върху лицата им изначално леко суров вид. Но той лесно отстъпваше на добрите им усмивки.
Видях в една от уличките количка с пуканки. Поръчах си голям пакет. Насипа ми го милата жена. И въпросително посочи към съседен на пуканките куп. Заприлича ми той на нещо от типа на сушени гъби. И разбира се, кимнах утвърдително. Все пак като наследница на бае ви Ганя, много внимавам да не взема някъде да се мина. И ако досега продавачката само леко ми се усмихваше, това утвърдително кимане я доведе до искрена радост. С удоволствие ми изсипа смела порция от сушеното нещо и с нестихваща и гръмко изразявана радост ми подаде пакета. Зачудих се, разбира се, каква пък толкоз радост предизвика пакетът пуканки. И мистерията се разбули в момента, в който посегнах към изсушените „гъби“. Изсушени бяха те. Само дето не бяха гъби, а тънко нарязани парчета месо със сланина. Нещо като нашите пръжки. Затова така се беше зарадвала тя на бялата мадам, която не се побоя да сподели техния деликатес. Е, конкретната бяла мадам в същия този момент приключи с яденето на пуканки. Не че нещо, но не беше това моментът да проям месо в каквато и да било форма. Връчих пакета на една женица, седнала окаяно на улицата и отнесох искрената радост на продавачката към хотела.

