И започна нашето перуанско пътешествие. Кацнахме в Лима, столицата на Перу и ни качи Евгени на един от онези прекрасни южноамерикански автобуси. Както ги нарекох аз след многократното им ползване, включително и на последващите ми самостоятелни пътувания из Южна Америка, най-добрия приятел на туриста в онези земи.
А представляваха двуетажни автобуси. Изключително чисти и луксозни. Най-голямата им ценност бяха седалките. Разположени на достатъчно отдалечено разстояние една от друга. И се отваряха до положение на легло. Като за сметка на самолетните такива, тези постигаха почти пълно легнало състояние на пътника си. А за още по-голям комфорт, от към страната на краката се повдигаше допълнителна табуретчица, която завършваше ефекта на мобилно легло. Единствено пътникът следваше да се погрижи за надуваема пътническа възглавница и леко одеалце, с което да се завие по време на доста комфортния си сън в движение. Не беше проблем за онези ширини, доколкото почти всички жители на Перу така или иначе си ходеха с по един огромен вълнен шал. И с размерите, и с вида на одеало. Най – полезната и широко използвана вещ. Според нуждата и мястото, той можеше да служи като шал, като топла наметка, като раница за багаж на гърба, като място за предвижване на малки и по-големи деца, или като одеало за пътуване.
На всичкото отгоре, в огромния търбух на багажното си отделение автобусът можеше да побере всички огромни куфари и туристически раници тип „къща“.
Разположихме се ние далеч по-комфортно от самолета, от който току-що бяхме слезли и тръгнахме по пътищата на Перу. Толкова бях уморена от емоциите и безсънието по време на презокеанския ни полет, че почти веднага задрямах. Само дето не беше писано точно в онзи ден да си отспя. Първото ми невинно отваряне на очите ме потопи в така различен свят! И така рязко се сменяха пейзажите, че за сън време не остана. Попивах с поглед всяка педя от непознатата земя.
Започнахме с планините.
И първите перуански къщи и селища. Съградени сякаш от подръчни материали. С плоски, недовършени покриви. И стърчаща арматура отвсякъде. Виждала вече бях такива в арабския свят. Там ни обясниха плоскостта на покривите с обичайната за района горещина. На покривите хората творили приспособления, позволяващи им да улавят рядката дъждовна вода в контейнери под покривите.
А липсата на сняг правила ненужни островърхите керемидени покриви.
Е, в Перу не е като да не вали сняг. А недовършеността на домовете се обясняваше с крайния недоимък на собстевниците им. Стигали им силите да сглобят покрив. И това било достатъчно.
По пътя се запознахме и с основната структура на всяко перуанско селище. Независимо от големината, всяко едно си имаше по-малки, или по-големи улици. По-бедни, или по-богати къщи. И всичко можеше да е различно. Неизменен, обаче, беше площадът с католическата църква на него.
И независимо колко бедни бяха къщите наоколо, църквата беше задължително голяма. Не от хората се интересували испанските колонизатори. За религиозния им фанатизъм важно било да привлекат душите на колонизираните местни в католическата религия. А как ще живеят земните им тела, не било от никакво значение.
Другото неизменно за всяко селище беше училището. Деца не липсваха. И всички те го посещаваха. В също толкова неизменните си униформи.
