По пътищата на Перу. Или първи срещи с бита на наследниците на инките.

И започна нашето перуанско пътешествие. Кацнахме в Лима, столицата на Перу и ни качи Евгени на един от онези прекрасни южноамерикански автобуси. Както ги нарекох аз след многократното им ползване, включително и на последващите ми самостоятелни пътувания из Южна Америка, най-добрия приятел на туриста в онези земи.

А представляваха двуетажни автобуси. Изключително чисти и луксозни. Най-голямата им ценност бяха седалките. Разположени на достатъчно отдалечено разстояние една от друга. И се отваряха до положение на легло. Като за сметка на самолетните такива, тези постигаха  почти пълно легнало състояние на пътника си. А за още по-голям комфорт, от към страната на краката се повдигаше допълнителна табуретчица, която завършваше ефекта на мобилно легло. Единствено пътникът следваше да се погрижи за надуваема пътническа възглавница и леко одеалце, с което да се завие по време на доста комфортния си сън в движение. Не беше проблем за онези ширини, доколкото почти всички жители на Перу така или иначе си ходеха с по един огромен вълнен шал. И с размерите, и с вида на одеало. Най – полезната и широко използвана вещ. Според нуждата и мястото, той можеше да служи като шал, като топла наметка, като раница за багаж на гърба, като място за предвижване на малки и по-големи деца, или като одеало за пътуване.

На всичкото отгоре, в огромния търбух на багажното си отделение автобусът можеше да побере всички огромни куфари и туристически раници тип „къща“.

А на автогарата, за удобство на туристите имаше фотография на маршрута на най-важните забележителности на Перу.

Разположихме се ние далеч по-комфортно от самолета, от който току-що бяхме слезли и тръгнахме по пътищата на Перу. Толкова бях уморена от емоциите и безсънието по време на презокеанския ни полет, че почти веднага задрямах. Само дето не беше писано точно в онзи ден да си отспя. Първото ми невинно отваряне на очите ме потопи в така различен свят! И така рязко се сменяха пейзажите, че за сън време не остана. Попивах с поглед всяка педя от непознатата земя.

Започнахме с планините.

И първите перуански къщи и селища. Съградени сякаш от подръчни материали. С плоски, недовършени покриви. И стърчаща арматура отвсякъде. Виждала вече бях такива в арабския свят. Там ни обясниха плоскостта на покривите с обичайната за района горещина. На покривите хората творили приспособления, позволяващи им да улавят рядката дъждовна вода в контейнери под покривите.

А липсата на сняг правила ненужни островърхите керемидени покриви.

Е, в Перу не е като да не вали сняг. А недовършеността на домовете се обясняваше с крайния недоимък на собстевниците им. Стигали им силите да сглобят покрив. И това било достатъчно.

И докато ги жалех колко бедни къщи си имат, пред погледа ми се изправиха истински бедните. А пейзажът смени планините с пустиня.

За първи път тук видях и малките триколки, пъплещи из цяла Азия под наименованието „тук-тук“. Заради звука, издаван от двигателя им.

Крайно удобни и евтини превозни средства. Хем не харчеха никак много, хем събираха по много от истински дребничките наследници на инките.

Пустинята зад прозореца отново се смеси с планинински върхове. И след няколко десетки километра отстъпи напълно на каменливите планини.

Над голямо корито преминахме. На голямата по принцип река „Рио Гранде“. Само че в сушавия период я сварихме. Та, позволяваха намалелите й води директните автомобилни похождения по дъното й.

А между камъните се просмука скромна, но зелена растителност. И обви новите къщи в зелено.

По пътя се запознахме и с основната структура на всяко перуанско селище. Независимо от големината, всяко едно си имаше по-малки, или по-големи улици. По-бедни, или по-богати къщи. И всичко можеше да е различно. Неизменен, обаче, беше площадът с католическата църква на него.

И независимо колко бедни бяха къщите наоколо, църквата беше задължително голяма. Не от хората се интересували испанските колонизатори. За религиозния им фанатизъм важно било да привлекат душите на колонизираните местни  в католическата религия. А как ще живеят земните им  тела, не било от никакво значение.

Другото неизменно за всяко селище беше училището. Деца не липсваха. И всички те го посещаваха. В също толкова неизменните си униформи.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език