Монтевидео – уругвайската бутикова столица на брега на Атлантика.

Минахме ветровитите прашни върхове на аржантинска и чилийска Патагония. Три седмици пътувахме от фара на края на света към и Буенос Айрес. С пингвини и моржове се срещнахме. В пустинята Атакама посрещахме изгреви и залези. И ето ни в аржентинската столица. А съвсем отсреща, хе, друга една столица. На Уругвай. И най-романтичния начин за предвижване бяха предвидили местните. Редовни фериботи пътуваха между двете столици. И нямаше как да не се възползваме от подобна романтика. И с раниците на ферибота се оказахме.

Гледах първите сгради на големия град в далечината. Неотдавна съвсем книга бях прочела. За нацистки офицер, избягал с голяма част заграбено злато по земите на Южна Америка. Не ми бе известна подобна информация. И зачетох се тогава. И установих известното. Много нацисти след втората световна война със заграбеното еврейско злато тъдява пристигнали. Нова самоличност, достатъчно финанси. И начало на прекрасен нов живот. И именно в Уругвай живеели днес потомците на голяма част от тях. Едва ли не, бутикова държава си били създали. Не разбрах дали има историчека връзка, но за най-спокоен бе признат Монтевидео от жителите на Южна Америка. Един от градовете с най-добри условия за живот в Латинска Америка  И на фона на сериозната престъпност по земите латински, за най-сигурен и безопасен.

Такъв го намерихме и ние. Мирно живееха хората му. Мирно се разхождаха и туристите.

Монтевидео (Montevideo). Столицата на Уругвай. Неин най-голям град и  главно пристанище.

Около 1,3 млн. души живеели в селенията му. Огромните му жилищни блокове побирали  около 35% от населението на цялата държава.

Прекрасни бяха и старите колониални сгради. Пълно удоволствие предлагаше разходката в умиротворяващата им сянка.

Разхлада предлагаха и китните малки градини насред колониалните сгради.

А в края на града и истински зелено-воден оазис открихме. Цял ден можехме в него да изкараме. Не само зелените води спокойствие донасяха. Допълваше се то от шума на падащия водопад. И песента на птичките.

По предназначение използваха уругвайци и крайбрежието на красивия град. Топличко си бе през лятото. И на плаж в самия град почиваха.

И за лодки място си бе отредено.

И задължителен атрибут си бяха. При толкова много заливи и океанска красота, сущо  удоволствие би била семейната разходка из  водите на Атлантика.

И вечер по крайбрежието се събираха монтевидейци. Разхлада търсеха по залез на брега на Атлантическия океан. Сядаха на дългите каменни парапети. А където ги нямаше, сгъваеми столчета си носеха. По една разхладителна напитка. И задължителното мате.

За първи път се срещнахме с вълшебната напитка още в Патагония. И докато там я гледахме като екзотина и странна, в големите градове на Аржентина, Чили и Ургувай си беше най-задължителния атрибут. Нещо като допълнение към ежедневния тоалет. Почти всеки срещнат гушкаше по един термос и чаша мате. И както подозирахме, упойващите треви в нея силно за спокойствието на хората допринасяха. А тревите бяха в щедро количесто. Пълнеха нарочната чаша с тях от сутринта. И цял ден само вода доливаха от задължително носения термос. И със специалната сламка – лъжичка даряваха с покой тялото си.

Разхождахме се и ние всяка вечер покрай водите на океана. Така и не се престрашихме  мате да опитаме. Но смело залеза с местните споделяхме.

Погрижили се бяха те за забавления и след това. Известна бе Латинска Америка със стековете си. И в изобилни количества ги печаха в Монтевидео. Огромни скари в големи заведения с миризма на печено привличаха.

Импровизирани скари организираха местните и по улиците на града. Севсем като навсякъде, събираха се групичка приятели. Поставяха скарата. Пушеше месото. А те със сламка, забита в чашата мате хортуваха.

Няколко дена в града изкарахме. И с истинско спокойствие се заредихме. По цели нощи необезпокоявано по романтичните старинни улици бродехме.

И сред артистичната обстановка на хостела се прибирахме.

А сутрин отново на брега. За настъпилия вече изгрев.

Посрещнали го бяха и местните. И на сутрешно кафе ги сварвахме.

И закипяваше животът наново. Художници подреждаха платната. Полицаите яхваха електрическите си коне и за спокойствието на жители и гости на града бдяха.

И спокойно си кифлеехме по туристически сред красотата на колониалния град.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език