Минахме ветровитите прашни върхове на аржантинска и чилийска Патагония. Три седмици пътувахме от фара на края на света към и Буенос Айрес. С пингвини и моржове се срещнахме. В пустинята Атакама посрещахме изгреви и залези. И ето ни в аржентинската столица. А съвсем отсреща, хе, друга една столица. На Уругвай. И най-романтичния начин за предвижване бяха предвидили местните. Редовни фериботи пътуваха между двете столици. И нямаше как да не се възползваме от подобна романтика. И с раниците на ферибота се оказахме.
Гледах първите сгради на големия град в далечината. Неотдавна съвсем книга бях прочела. За нацистки офицер, избягал с голяма част заграбено злато по земите на Южна Америка. Не ми бе известна подобна информация. И зачетох се тогава. И установих известното. Много нацисти след втората световна война със заграбеното еврейско злато тъдява пристигнали. Нова самоличност, достатъчно финанси. И начало на прекрасен нов живот. И именно в Уругвай живеели днес потомците на голяма част от тях. Едва ли не, бутикова държава си били създали. Не разбрах дали има историчека връзка, но за най-спокоен бе признат Монтевидео от жителите на Южна Америка. Един от градовете с най-добри условия за живот в Латинска Америка И на фона на сериозната престъпност по земите латински, за най-сигурен и безопасен.
Такъв го намерихме и ние. Мирно живееха хората му. Мирно се разхождаха и туристите.
Монтевидео (Montevideo). Столицата на Уругвай. Неин най-голям град и главно пристанище.
Около 1,3 млн. души живеели в селенията му. Огромните му жилищни блокове побирали около 35% от населението на цялата държава.
За първи път се срещнахме с вълшебната напитка още в Патагония. И докато там я гледахме като екзотина и странна, в големите градове на Аржентина, Чили и Ургувай си беше най-задължителния атрибут. Нещо като допълнение към ежедневния тоалет. Почти всеки срещнат гушкаше по един термос и чаша мате. И както подозирахме, упойващите треви в нея силно за спокойствието на хората допринасяха. А тревите бяха в щедро количесто. Пълнеха нарочната чаша с тях от сутринта. И цял ден само вода доливаха от задължително носения термос. И със специалната сламка – лъжичка даряваха с покой тялото си.

