Да се върна аз в началото. Отпочна моето пътуване с полет от България към Франция. И с българските авиолинии го извърших. И триж впечатлена бях от прекрасното им обслужване. Усмивките не слязоха от лицата на стюардите. Чевръсто хапването ни раздадоха. И с усмивка и спокойствие изчакаха за пиене да си поръчаме. А включени бяха към напитките дори бутилки вино. Бяло и червено. Българско. Прекрасно! В 7.00 ч.сутрина отпочна полетът, та до вино чак не я докарах. Но, важно бе, че имаше. Отпадна напоследък от листата на далеч по-можещи компании.
А малко преди кацане и шоколадче ни раздадоха. И ухаещи топли напитки. Истински бях впечатлена! Изразих благодарността си на стюардския персонал. Пилотът и излетя, и кацна без да го усетим. Прекрасни български хора! Изключително приятно отпочна пътешествието ми!
И ето ме в Париж. Летище Шарл де Гол. Беше ми се случвало да летя веке от тук. Всъщност, именно то и стана причина смелост да набера за самостоятелните си пътувания. Именно тук на връщане от Мексико се слуи по вина на туристическата ни агенция полетът до родината да си изпуснем. И именно тук лично аз, незнаеща и неможеща към онзи далечен момент, успях някак цялата група до България да докарам. Барабар с шефката на агенцията. Която само като послушно пиленце след мен вървеше. И едно благодаря не каза.
Нейсе. Отминаха точно 10 години от тогава. И, както се казва, на такъв важен юбилей, отново на същото летище се случих.
И припомних си колко огромни бяха размерите му. Истински голямо летище. 4 часа имах престой между двата полета. Минаха ми едни вредни мисли до града за мъничко да сляза. Не стигна времето, както се казва, за централните булеварди на Париж. Но тъкмо достатъчно ми бе от терминал до терминал да се предвижа. То с автобус пътувах. Няколко десетки минути. То с влак после се движех. И пеша много път извървях. И още повече скенер контроли преминах.
Значи, силно е дразнеща все повече приеманата практика при свързани полети и без необходимост да се излиза от летището, да прекарват горките пътници през скенер контрол от самолета към летищна зона. Нали бяхме минали веке. И без оръжия и взривни вещества на самолета ни бяха качили. От къде в салона високо в небето щяхме да ги намерим, та се налагаше повторен контрол да ни бъде извършван. Дали пък не скитаха между облаците незаконни, разбираш ли, малки самолетчета, със забранена стока на борда. И дали пък не се скачваха при нужда с пътническите такива, че на желаещи оръжие и разни вещества да продадат.
Това не ме занимаваше особено. Искрено ме възмущаваше, че мъничкото водичка, която бях от самолета скътала, отново предстоеше да ми бъде отнета. А вода не е като да не пия. Та, така и така имах много време, седнах в салона пред първия скенер контрол и спокойно водата си довърших. При толкова жадни в Африка, не можех да си представя как просто ще я излеят безмилостните летищни проверяващи.
Насочих се към скенер контрола след известно време. Само дето хората от полета ми бяха минали. А друг полет явно не бе кацнал. Та, върло се учудиха двамата служители на появяването ми. Доста се огледаха от къде, видиш ли, съм кацнала в тоз междинен момент. И много въпроси ми зададоха. Но нали на френски, лесно ги отбих. С едно просто уведомление, че не го шпрехам като роден.
Минах аз контрола. Първият. И отпадна същественото ми притеснение.
Открих при това пътуване нещо добре известно на мнозина. Магазините в летищна зона София. Установих при пътуването ми до Сенегал и Гамбия колко трудно до една сал биричка бе да се докопам. И реших, разбираш ли, бутилка Бейлис в Гана да си отнеса. Че знам ли ги там колко начесто им бирата. Пък няма нищо по-прекрасно от чаша вино, или бира в късната вечер преди лягане. И спомних си, че виждах през годините пътници всякакви. И едни торбички специални от летищната зона им даваха. Със запечатани вътре бутилки. И предполагах каква ще е работата, но нали съм научена с питане по света да се движа, осведомих се за дълбоко известното. И да, в таз торбичка щеши бутилката да ми сложат. И така през всички летища съм можела да я прекарам. Без оглед на съдържание. И най-вече на обем. А той далеч разрешените 100 мл надхвърляше.
И ето ме пред първия такъв скенер контрол на летище Шарл де Гол. Мина тя, бутилката, но много време й отне. Разкъса безжалостно здравата найлонова торба митничарят. В специален уред бутилката сложи. И зачакахме двама с интерес. Неговият ясен. Ама и моят не бе по-малък. Че аз наистина в стомаха си предвиждах съдържанието да излея. И ако се установеше, разбираш ли, че нещо различно от висококалоричния ликьор се мъдреше зад тъмното стъкло, то би било хубаво и аз да знам. Че, както се казва, последващите ми действия на базата на информиран избор да се се извършат. И добре мина бутилката контрола. Явно, вкусният ликьор отвътре се намираше. И тъкмо да си помисля, ами ако има следващи контроли, как таз по-голяма от 100 мл бутилка ще да прекарвам, извади митничарят същата такава здрава найлонова торба и отново безценната ми бутилка запечата. На леко разхищение ми навя това негово действие, ама нейсе. Не знаех още какво ще предстои.
А предстояха още два такива същите контрола. Реших, разбираш ли, така и така време имам, по различните терминали да се разходя. А решили бяха французите между всеки терминал нов скенер контрол да сложат. Нищо че до всеки терминал с техен контролиран автобус, или влак се стигаше и възможност за излизане и за смяна на съдържимото в багажа нямаше. И още два пъти ритуала с разкъсването на здравата найлонова торба, проверка на бутилката и опаковане с нова здрава найлонова торба, преживях. Да, не бяха чували франсетата за замърсяването на околната среда с найлоновите торбички. Още по-малко с истински здравите им представители. Представих си как моите няколко найлонови торби поколения наред из нашата родна планета се скитат и пречат на почвата коренче да изроди. Но, избор нямах. Правила.
А бяха се заели с проверката на багажа французите нарядкост сериозно. И бавно и плавно се случваха нещата. За да стигнат до моята бутилка, наложи се на два пъти проверка на пътник пред мен да изчакам. И случваше се това чорап по чорап. При това всяка една малка подробност се изваждаше. Внимателно се оглеждаше и се слагаше настрани. И така, докато подреденият в куфара багаж се превърнеше в съседна неправилна купчина. А после започваше обратният процес. И се присягаше пътникът, че някаква подредба да постигне. Че да затвориш куфара при внимателната подредба на къщните си условия бе лесно. Но да натъпчеш целия багаж обратно след нарушаване на тази подредба, си бе истинско предизвикателство. И извършваха това служителите с прецизността на ритуално тайнство. И най-важното бавно. За никъде не бързаха. Както често казвам, техните заплати си течаха. Само че течеше и нашето време. И ако нямах тези четири часа между полетите, а , примерно, бързах за следващия, доста съмнително щеше да бъде хващането му.
Но, сега време имах. И по магазините и на тези летищни зони се разходих. И с мъка установих, че дори алкохолът бе по-евтин от София. При значително по-високите френски заплати, разбира се.
Разгледах и козметиката. И тя по-евтина. И се снабдих с комплект, който в малкото пликче на ръчния ми багаж не се бе събрал. Поради което и не посмях да го взема от родината. И него в найлонова торба ми опаковаха. И можех вече спокойно през контролите да минавам, без притеснения за количеството.
Както казвам, на всяко пътешествие научавам по нещо ново. И макар и късно, научих аз на мнозина познатото. И намерих вариант козметика и алкохол безпрепятствено по летищата да прекарвам. И откриха се, разбираш ли, пред мен цели нови хоризонти.

