И като сме на тема полети, за визите да поговорим.
За да е полезна информацията, предлагам я на първо време в резюме. За Гана виза трябва. И се снабдявате в родината от почетната консулка в гр. София, ул. „Княз Борис I“ 130.
За Бенин визата се издава при пристигане. Но преди това се попълва един формуляр. Необходимо е също да заплатите едни 50 евро. И тъй като има вероятност обслужващата ви банка да спре превода „от съображения за сигурност“, хубаво е предварително да я уведомите да не го прави.
За Того визата се издава на самата граница.
И за трите държави следва да си носите сертификат за имунизация срещу жълта теска.
И както е лесно и кратко резюмето, така цяло приключение визово си спретнах.
А започна всичко с програмата, любезно предоставена ми от туристическата агенция, на която бях поверила пътуването си. И прочетох аз още в началото, че и за трите ми желани държави визи се изискват. И пишеше в същата програма как със съдействие на агенцията се получавали. Платих си поисканата от тях цена. И с удоволствие и наслада отпочнах да чакам началото на пътешествието. Сиреч, като съм си платила голямата комисионна, ще се погрижат добрите хора от агенцията за снабдяването ми с визи. И се оказа, че няма. А се оказа по трудния начин.
Живеех си аз щастливо, спокойно и кротко, както се пее в една българска песен. И си върших на педал служебните ангажименти. Че при тази отпуска по никое ти време цял куп задачи следваше да довърша. И още повече за незбавното изпълнение при завръщането ми да се приготвя. Че нали именно това ми е работата, от която парите си си вадех. А работата по пътешетвието на други бях оставила. От което пък те своите пари вадеха. И грешно съдейки за другите по себе си, моята добросъвестност от тях очаквах. Но не било то така, разбираш ли.
До днес не мога да си обяня поради що тез агенти, на които и платих, за толкова недостойно намираха с мен в телефонен разговор да встъпят. Хем току ще се бяха изложили страшно в предишна програма. И очаквах някак, ако не прекалено насилване, то поне качествено изпълнение на задълженията този път. И пак не би.
Пет дена преди началото на пътешествието по някаква неведома случайност реших аз мейла си да проверя. Никак такива навици нямах. Още повече, нито в държавата ми подобен род комуникация за нормален бе приет, нито пък моето служебно ежедневие го бе изисквало. Или поне, и от агенцията не ме бяха уведомили, че така ще си „приказваме“. А то, все щях по някой поглед върху електронната си поща и да хвърлям. Но за трети път, не би.
И стигнах аз до онзи момент сюблимен, в който към таз заветна поща в електронен вариант да се обърна. И видях там напълно на случаен принцип писмо от неизвестен адресат. И тъкмо смело и да го затрия, видях в заглавието му нещо за Гана и за визи. Привлече, както се казва, вниманието ми, па го отворих. И се оказа, че преди няколко дена отправили към мен госпожите от агенцията въпрос – дали, разбираш ли, с виза за Гана съм се снабдила. И ми изпращали приложено документи едни някакви.
Бря, и това няколко дена преди началото. И няколко дена след като от мен явно отговор не бе постъпил. Че колко да е било трудно при тоз видим липсващ отговор, да вземат пък да се поинтересуват лично от съдбата на моята виза. Че и от моята съдба, беля. Но явно не трудност им е съставлявал простия телефонен разговор, а проява на липса на заинтересованост си бе.
Нейсе, нямаше в писмото и приложено изпратени документи. Та, надвих аз личното си достойнство и показах на агентите, че не е чак толкова и трудно по телефон с клиентите си да говорят. Ами да, трябвала ми виза, потвъдри агентката. И в почетното консулство трябвало да отида. Че и пет работни дни отнемало. И случи се това именно на петия работен ден, в 16.30 часа. Ма нищо, тя до 17.30 работела почетната консулка. И да бе паспортът ми при мен, да бях зарязала служебните си задължения, че да бях отхвърчала по улиците на столицата. Че и до почетното консулство да стигна. И никакво съжаление, или отново заинтересованост относно трудно създадената ми ситуация от страна на агентката. А за онова обещано съдействие дори не рекох и въпроса да повдигна. Повдигнах друг. Че дори приложено обещаните ми за изпращане документи не ми бяха изпратени. Ама как, изпратила ги била, ето, даже ги виждала. Ми то, радвах се за нея, ама важното бе, че аз не ги виждах. И дали не би й съставлявало особена някаква трудност, да вземе повторно да ми ги изпрати, че и да ги приложи при това. Е, не прие с ентусиазъм предложението ми агентката, но молбата ми удовлетвори. И след като ги приложи, аз ги получих
И в притеснение следващата нощ изкарах. Че нямах навика с паспорта си в дамската си чанта да нося. И до късни доби в службата останах. Че явно на другата сутрин до консулството щях да пътешествам. А работата от това сама нямаше да се свърши.
И се отнесох аз до почетното консулство. Оказа се, че помощник частен съдебен изпълнител поел почетната роля на почетен консул. И отидох в кантората й. Намираше се в самия център, на ул. „Княз Борис I“ 130.
Прие ме почетната консулка. И слава тебе Господи, изключително любезна се оказа. Затруднението ми разбра. И още след един ден виза ми издаде. Та, не се оказа осуетено отдавна планираното пътуване.
Добре, първата виза отметнах.
Но не свършваха с това визовите ми тегоби. Следващата виза, за Бенин, на границата щели сме да получим. Но за това трябвало електронен формуляр да се попълни. И го попълних аз. А бе той дълъг и напоителен. Всякакви въпроси съдържаше и най-разнообразни отговори изискваше. А най – ми хареса изискването мотивацията си в родината да се завърна да опиша. И не че нещо, ама много малко простраство ми бе оставено. Че да опиша всичката красота на милата ми родина, всичките ми приятели и близки, че и целия си живот. И да ги убедя, че, ама наистина в Бенин не се подготвям да емигрирам.
Нейсе, попълних го. И хоп, изискваше се плащане. 50 евро. Няма проблем. Малка такса по пътя на платеното пътуване. Кредитна карта, въвеждане на какви ли не данни освен задължителните и натискане бутон „плати“. И се завъртя онова ми ти кръгче на интернета. И се въртя, и се въртя. И спря най-накрая. И тъкмо гордо към бутона „разпечатай“ да пристъпя, те ти булка надпис в червено. Не можело, кай, транзакцията да бъде осъществена. Брей, каква неприятност. Ма нали бае ти Ганя не вярва на разни ми ти интернети, опита още дор до три пъти. И все с червения надпис безплодните опити привършваха. А време нямаше. За обещаното съдействие от страна на туристическата агенция дори не си помислих да претендирам. Нямах толкова време. А нерви още по-малко.
Та, реших към по-малкото зло да се насоча. Обслужващата ме банка. Окрупняване някакво настъпило напоследк. Едната в другата се вляла. Само дето вливането нещо със софтуера не било съгласувано. И се мъчил той да достигне високите стандарти на влелите се банки, ама трудно му било. И нещо моят превод един господин „мониторинг“ го забранил. И тъкмо, разбираш ли, възмущение, да изразя и разбрах аз от нарочния за това служител, че всичкото това тоз господин“ мониторинг“ за моята, разбираш ли, сигурност го направил. Помолих ги да му предадат на любезния господин да вземе моите пари да разреши по направление да отпътуват. Да, щели. Но по-рано от час не би могъл да се справи. Изчаках аз час, час и половина и пак пробвах. И пак червеният надпис на екрана. И пак на банката зъвнях. И пак същият мониторинг за моята сигуност се грижел. Ама да пробвам съвсем след малко, сега щяло да стане. И така още два пъти. И все този път със статут на много бързане му пишеха на мониторинга. Но или гълъбите им бяха бавни, или не тоз мониторинг молеха, та се стигна до финалния пети разговор. Случих на служителката, която първия бе отпочнала в ранните зори на младия тогава ден. И съобщих й, че докато аз парите си не изпратя, ние разговора с нея няма да приключим. И натисна тя някое си копче. И се смили господин „мониторинг“-а, та в късния следобед приключих и тази задача.
И всичко това при обещаното съдействие от страна на агенцията. Толкова вече не вярвах в него, че дори не се потрудих телефона им да вдигна. Написах наместо това чинно съобщение до ганийския ни водач. И обеща човекът, че и да не се справя, при пристигането ми той с неговата карта ще плати. Или ще изпрати човек във визовия отдел и той нещо си там щял да направи. Е да, при желание варианти повечко се намират. Само дето пусто желание липсваше у българските му наредители.
Нейсе. С двете визи почти се справих.
За последната, в Того, можело и на самата граница да бъде издадена. И за там я оставих.
И така и трябваше да бъде за всичките му там визи. Така и така става дума за пари, поне да ги събират по най-безболезнения за туриста начин. А колко проблеми това ни създаде, разбрах в момента на пристигането.
