След като пропуснахме две трети от програмата за този ден в Гана, оправихме се бързичко към границата. Само дето пътят бързина не предполагаше. А уж затваряла в 18.00ч. и вече имахме по-малко от час.
И в друсане по дупки, пристигнахме все пак 20 минути преди крайния срок.
Малко съвсем преди границата спря буса шофьорът. И на всеослушание обяви, че по малка нужда, такова. Явно подозираше дължината на престоя ни. Решиха мъжете от групата да се доверят на преценката му. И нали мъже, препикаха ритуално на сбогувахме Гана.
Продължихме мъжки облекчени. И спряхме малко след това. Не можело с буса си да минем. И дойде друг, от къмто Того. И багажа ни натовари. А ние пеша към границата закрачихме.
Нищо, важното бе да минем. Появиха се едни много мъже. Раздадоха ни по едни емиграционни карти. И започнахме ние да попълваме. Верно, че не се старах безценния си краснопис да демонстрирам, но ясни бяха всички букви. Не ги хареса един от мъжете. Взе друга карта и започна препис от моята. Всичко друго му бе ясно. И заради това сбърка три пъти името ми. И с удебеляване и зачеркване, верният резутат постигна. Само дето на нищо не приличаше таз емиграционна карта. Учителка по български да бях, веднага двойката му завъртах заради този грознопис. Интересното настана, кога до домашния ми адрес в България достигна. Буква по буква искаше да го диктувам. Същото и с телефонния ми номер се случи. Брех, притесних се аз. Дали пък на домашни посещения не се предвиждаше да ходят, че верността на декларираното да установяват. И се случи същото с половината от групата. И поеха из бараката разговори от типа:“Домашен адрес?“ -„Църковна независимост“. Безумен поглед от отсреща. И нов отговор „Абе, пиши Вихрен“. Около три пъти уточнихме, че в Того ще влизаме. Три пъти с ръка и посоката се наложи да покажа. Нещо все към Гана искаха да ни връщат братята граничари.
И най-после, в шеги и закачки, с преписани и много грозни емиграционни карти, на малката оградка на бараката се подредихме. Там бе човекът с печатите. И ето ти заветния миг. Минахме от към тази страна. Хванахме паспортите и на бегом през пясъчната ничия пътека поехме. И твърде бързо ни спряха. И тъкмо се зарадвах, че вече сме у съседите, надписа над поредната барака осъзнах. Министерство на здравето. То хубаво, но все още на Гана. Сертификати събираше служителят. То ковид, то жълта треска. Бавно и спокойно ги разгледа. Подреди ги в спретната купчинка. Дълго ни гледа. Пък накрая ни ги раздаде.
И времето подмина 18.00 ч. Успокои ни Дани, че оттатък за нас знаели. И уж ни чакали. Гледах пясъчната пътека с дърветата наоколо. И все не вярвах нощта да се наложи в ничията земя да прекараме.
Е, стигнахме и до границата на Того. Нова дървена барачка. Телевизор отпред.
И тук наопъки тръгна. Някакво си футболно първенство вървяло. И важен мач таз вечер се играел. И явно запалянко беше граничарят. Впил поглед в телевизора, позволи си само бегъл поглед да ни хвърли. Че може нещо важно на екрана на изпусне. И с очи, върнати към телевизора попита „визи имате ли?“ Не, нямахме. За до седем дена престой в Того визата бе на пристигане. Или както е световно известно, „on arrival“. Е, промърмори граничарят, „on arrival“. Ето, позавчера един камбуджанец минал. И той, човекът виза имал.
Значи, винаги са ме обезоръжавали подобни нелогични реплики. Още повече така към нашия конкретен разговор не се отнасят, че то и не сещаш как да продължиш.
А продължението беше дълго. Началото на първото полувремие бяхме захванали. А мачът бе решено до края да бъде изгледан. И кой ли не се появи в антракта. Пет нива висшестоящи идваха за малко. Поглед в телевизора вперваха. Казваха, че трябва да имаме визи и тръгваха. И ние стояхме немили недраги в таз ничия земя. И минаваха покрай нас местните с моторчетата. И това, което разбрахме, че с английския бяхме дотук. Френска колония бил Того някога. И френски говореха хората му. Е, колкото до „бонжур“ и „камон сава“, го докарвахме. Така с местните миролюбиви отношения установихме. Само дето това на предвижването ни не повлия. Така се бе вдал във футболния мач главният герой, че дори в разговор не желаеше да встъпи.
И изчакахме привършването на мача. И привърши. И май добре за граничаря бе тоз край, защото поне започна да ни гледа. Ето, сега е момента. Имаме вече очен контакт. И дойде в това време петия по старшинтво в таз вечершната верига. Явно и той доволен бе от футболния завършек, та реши да сподели и с нас проблема. То нямало проблем визи на пристигане да ни издадат. А сме просидяли без проблем около три часа по една прозаична съвсем причина. Разходни бележки нямали. И не можели документ да ни издадат срещу платената цена на визата. Онемяхме. Но за да подчертае важността на информацията, предложи ни петия по старшинство да се върнем в Акра. Там в посолството на Того да отидем. И визите да си извадим. И с усмивка увери ни, че там, на 200 км разходни бележки имали.
Значи, за непросветените разяснявам. Границата бе на около 500 км от Акра. Това на африкански, изчислено по онази формула от училище разстоянието е равно на скорост по време, без да обръщаме внимание на лошите пътища и дупките, около ден и половина път ни предвещаваше. При това, без странични отклонения като разточителни обяди и тоалетни нужди. Там един ден в посолството. И още ден и половина път на връщане. И то и пътешествието ни привършваше. Освен че ама особено безумна бе тази „липса на пречка“ за нас. Веднага се спретнаха водачите ни. И скромно на граничаря предложиха да ни вземат парите за визите, пък ние бележки за парите няма да искаме. Както се казва, вярваме в местната полиция. О, усмихна се петият по старшинство. „Много съм малък, да реша подобно нещо“. Отново угасна светлината в очите ни. И тъкмо безумното връщане като единствена алтернатива се разрастна, предложи петият едни по-старши и от него да извика. Пък, той каквото кажел.
И за да бъда честна, не разбрахме от къде го заизвикаха, но дойде от някъде на моторче усмихнат униформен. „Биг босът“ ще трябваше да го играе.
И изтри с усмивката си всичките ни три часа висене в межграничната пясъчна пътека. С най-широката си усмивка се извини, че английският му много лош бил. И добре дошли в страната му ни пожела. След три часа висене леко като насмешка прозвуча това доброжелателство, но нейсе. „Прекрасен английски“, реши да го почетка Даниел. „О не“, подхвана разговор биг босът. Беден му бил. И така го учил, и тогава го учил. И в общи линии, едни подробности за себе ни заразказва. А беше тъмно. От вече три часа. И ние не знаехме какви ще ги вършим в тази тъмнина.
И след много интимни разговори, съобщи ни големият биг бос, че напълно ни разбирал. И много хубаво сме решили в Того да отидем. Хубава била страната му. Подхвана вълната Дани и с прелестна усмивка му предложи да ни пуснем да я видим. Че и на други ще разкажем, и ще тръгне туристо-потока. И славата им ще се разнесе.
А, не че не било хубаво. Хубаво било. Само че тези пусти разходни бележки голям проблем съставлявали. И напълно сериозно и той до Акра да се върнем ни предложи. И тъкмо вече да окапем насъвсем, с половин уста предложи тихо. Имало, значи, друг вариант. В слух се превърна всеки от нас. И мигом вариантът да изпълни се реши.
Да сме оставили паспортите си тук, на границата. Пък ние до хотела в Того да отидем. А на сутринта те щели в граничарския офис в град Кара да ги отнесат. И там вече бележки имало. И там и визи щели да ни изкарат.
И как да кажа, че след три часа чакане дори да се лишим от единствения си шанс в родината да се завърнем бяхме готови. Явно, това бе тактиката. Толкова да ни уморят от чакане, че всяко безумство за нормално да приемем. И не че ние, българите, нямаше да го приемем. Свикнали бяхме да оцеляваме. И дори и без паспорти да останехме, все на по-цивилизовано от дивата природа място щяхме да попаднем. Пък там колая ще му търсим. Но оставаха чужденците в групата. И особено американците. Нали те с права бяха свикнали да живеят, едва ли щяха да се съгласят. И като едни скрити лимонки, точно те решението взеха. Хором отсякоха как на полицейските служители вярват. И не може те да ги излъжат. И да ги зарязваме теи паспорти, пък към хотела да се движим.
И те ти разлика в манталитета. В полицаите ние не вярвахме. Но бяхме готови паспортите си да зарежем. В собствените си способности от ситуации да излизаме вярвахме. А американците сляпо във властта вярваха. И дори и не помисляха за ситуации.
Е, обединихме различните манталитети, сбогувахме се отдалеч с документите си за самоличност и към Кара град се отправиха. Съобщи ни усмихатият биг бос, че ще съобщи по веригата полицаи до Кара, че такива без паспортни ще пътуваме и с още по-широка усмивка ни изпрати.
Дали бе съобщил и не разбрахме, но три полицейски проверки по пътя минахме. И за паспорти дори дума не отвориха.
И за да не държа читателя в напрежение, върнаха ни паспортите. И с визи ни снабдиха. Но бе това самостоятелна история.
