Наколните жилища в езерното селище Ганви в Бенин, Африка.

Този ден се бяхме насочили към село на местните. Селото Ганви. И различно било селото. Не върху твърда земя, а направо във водите на езеро били издигнати къщите му. В езерото Nokoue.

До мост – пристанище паркирахме минибуса си. И по него тръгнахме към лодката.  Тръгнали бяха по домовете си да се прибират и жителите на Ганви. Други, пък, до града идваха. С лодките си се предвижваха собствениците им. С лодки се извършваше и общественият транспорт от селото.

И ни поведе нашата туристическа  лодка по водния път към селото.

И ни въведе местният ни водач в началните познания на живота на жителите му.

Не било дълбоко езерото Nokoue. До метър и половина дълбоки били водите му. За това ползвали местните два типа лодки. То, лодките, едни си бяха. Малки и ниски, с току до водите страни опиращи. А два били начините за задвижването ми. С гребла предвижвали ги някои. И с пръти от дъното отблъсквали ги други.

Нашата туристическа лодка бе снабдена с мотор. С мотор предвижваха и лодките, играещи ролята на обществен транспорт. Само че и те  дълъг прът си носеха. Че от някои по-тесни места трудно бе само моторът лодката да  извади. И с пръта помагаше водачът.

А стоеше на мотора на нашата лодка 15 – годишният му брат. И със сериозността на току-що въведен в света на големите, лодката управляваше.

А големите в селото и за препитанието следвало да мислят. И основно с риболов изхранвали семействата си. И два вида риболов практикували. Мрежи хвърляли като много други рибари по света.

А другият начин им предложило самото езеро . Образувани бяха на много места гъсти морски храсталаци. Влизали в тях рибите храна да търсят. И, оплетени, сред стъблата, там и оставали. Изчаквали ги местните да се поохранят и големина да придобият, и ги прехвърляли в рибарските си лодки . И спрятали нещо като развъдници насред водите.

Част от улова отивала за прехрана на домочадието. А друга отнасяли жените до града. И там продавали на пазара. А на връщане с припечеленото донасяли всякакви необходимости за домакинството.

Говореше водачът ни. И ето че преодоляхме 8-те километра, делящи селото от брега. И се показаха пред погледа ни първите наколни къщи на   езерото Ганви.

И не им личеше отдалеч различието. Като всички други къщи си изглеждаха.

И едва отблизо се показаха високите пръти, забити в дъното на езелото. Върху тях поставяли основата и на къщата. И съграждали цялата къща.

От дъски и слама градяли къщите си местните. И издръжливи се оказали. Приютявали веч няколко века обитателите си.

Спокойни били водите. Не се случвали гръмки бури и урагани. Единствено в дъждовния сезон се вдигали понякога водите. И до 2-3 метра стигали. Оцветени бяха ръбовете на сламените къщи до  нивото на вдигналата се някога вода.

Влязохме в селото по улицата на рибарите. Основната улица, идваща от брега. По нея риболовците  отивали на лов и по нея се завръщали по домовете си с улова. И в тяхна чест я именували.

И основните електрически стълбове по дължината й били протегнати. Снабдено било селото с електричество. И агрегати използвали за нуждите си местните.

Далеч по-вехто стърчеше контролно-наблюдателният пункт за риболова над езерните води.

А по улицата на рибарите се свършвала и основната търговия. С основните за бита необходимости.

Сладководно било езерото. Но с океана се смесвало. Та, сладко солени били водите му. Заради това така вкусна била рибата. Но пък за питейни нужди не ставала. И сонди пробивали местните. На над 100 метра дълбочина. И от с тях питейна вода се снабдявали. В бидони я разсипвали. И на населението търговците я предлагали. 100 местни пари струвал един бидон. 15 цента, в доларова равностойност.

Купували си водата местните. И в лодките по домовете си я докарвали. И лесна била задачата. Невръстните деца изпращали до магазина за вода.

Друг кът на улицата заемаха други търговци. Дърва  предлагаха, за огрев и приготвянето на храна на населението.

А самата храна се намираше във водните магазини. Пътуваха между надводните къщи водните лодки. И разнасяха плодове и зеленчуци на хората.

И друга знакова улица на селото минахме. Улицата на любовта. На нея привечер се срещали младите. Рандеву си устройвали в лодките. И говорели си под звездите. „За всичкото и нищото“.

А през деня кръстосваха я жителите на надводните къщя. Всеки тръгнал по ежедневните си нужди.

Основано било селото през 1717 година. Спасение от робството потърсили основателите му. И сред водите я намерили, на 8 километра от брега. И първите си къщи изградили.

И издигнали днес паметник на предводителя им. Ключ в ръка протяга от височината си. Символ на дома и спокойствието, които някога тук намерили.

И постепенно се разрастнало селището. И инфруструктура си изградили хората му. И всичко необходимо си заимали.

Училище за малките.

Аптека за заболелите.

За нуждаещите се, пък, от по-сериозно лечение, издигнали  болница. На едно от малкото места с твърда земя наоколо.

И за да затворят кръговрата на живота, срещу болницата, на друга от малкото твърдини, било организирано и гробище. И погребвали мъртъвците си местните като по целия широк свят.

И за друго използвали малкото твърдини жителите на надводното селище. По твърда земя да походят, да се разтъпчат, както се казва. Че единствено това им липсвало. А иначе от надводните си къщи влизали направо в лодките си. И вечно във вода си прекарвали времето. И на практика, никакво движение и нямали. А има нужда човешкият организъм и от подобна активност. Цената на някогашната свобода било липсата на движение. И останало то и в бита на наследниците.

Освен на нуждите на тялото, и на духовните нужди отговорили съвременниците. И множество храмове изградили в съвременното село.

Две църкви от бетон издигаха снаги над водите.

Джамия бе издигната в другия му край.

А срещу нея вуду храм.

Най-много били привържениците на древната афрканска религия. И най-много вуду храмовете бяха. Най-малък процент заемали сред живущите мюсюлманите. Но мирно всички живеели. Не деляли боговете си. И често се случвало едни и същи хора през деня във вуду храмовете да свещенодействат, а вечер, на вечерната молитва в джамията да ходят. Имали нужда от общуване с Бога хората. А църквите само в неделя били отворени. Затова  към джамиите се насочвали.

Интересното за нас бяха вуду фестивалите. Почти всяка неделя имало такъв мини фестивал. Организирали го някое от семействата.

А големият, общоселищен фестивал се случвал през януари.

След духовните, нареждаха се на дневен ред напълно ежедневните нужди. И то особено за туристите. Отворили селото си за туристи местните. И за добре дошли, два ресторанта им издигнали. Подминахме първия.

И към втория се насочихме. Слязохме и си поръчахме храната. Че нали истинска, време отнемаше приготвянето й.

А ресторантът в истинско бижу бяха превърнали стопаните му.

В отделна постройка насред двора съградили бяха кухнята, в която и се извършваше магията на готвенето.

И малък сувенирен магазин.

И бе най-голямата атракция дървената фигура на мъж с три пениса. Плодородието чествали местните, както древните навсякъде по света.

Освен ресторанти, имае селото и хотелски комплекс. Изграден от  правителството. И представляваше поредица от няколко наколни къщи. И предоставяли ги на желаещите да останат. И, забравяйки за удобствата на цивилизацията, наред с местните да поживеят.

И най-прекрасната водна улица към него водеше. Покрита цяла в зеленина. И зеленината пореше лодката ни. И сред зеленина пристигнахме до хотелския компекс.

А в една от къщите се помещаваше майсторско ателие. Изработваха жените вещите си от слама. И предлагаха произведенията си на посетителите. А бяха те твърде разнообразни. И чанти, и шапки, и чехли.

Излязох на верандата. И в безкрайната водна шир зареях поглед. Сред зелената прекрасност, прорязана от шарените лодки.

Настана време и се отправихме към ресторанта за обяд. И ни изпратиха малките дечица по пътя. Прекрасни и миловидни. И с грейнали в усмивки личица.

И лодките на местните подминахме. Кипеше водният живот в селото Ганви. По водните му улици се тълпяха жителите му.

Не успяхме да дочакаме залеза. Но към него обратно към брега тръгнахме.

И премисляхме прекрасните си изживявания.

Истински вълшебен ден ни предложи селото Ганви! Селото на някогашните потърсили свободата си. Селото на съвременните им наследници.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език