Полицията на Дубай.
В средата на пешия ни преход видяхме и сградата на Полицейската академия на Дубай. Всъщност, видяхме само входната порта, сградата явно бе някъде доста навътре зад огромния парк. А входната порта бе изградена като някогашна крепостна стена и от двете й страни бяха опънати огромни платна с по двама полицая в бели роби и с бели шалове на главите.
Значи, тук се обучават бъдещите блюстители на реда да управляват сложните машини на Порше, Ферари, Ламборджини, Бугати, Астин Мартин и Мазерати?! Цели 14 автомобила притежавали полицаите на Дубай от тези марки. А най-бързият от тях бил Veyron, който може да стигне до зашеметяващите 407 км.ч.
Да си призная, дори не бях чувала за подобна марка, не знаех и че автомобил може да развие самолетна скорост. Всъщност, а как го въздържат да не излети при тази скорост? Не потърсих отговор на този въпрос, но прочетох, че всичките тези високоскоростни автомобили полицаите на емиратите ползвали, за да патрулират около обектите от културното наследство и туристическите райони.
Замислих се, при тази почти пълна липса на престъпност, имаха ли изобщо полицаите някакви умения, че нали уменията идват с опита. И, въпреки че бяха определяни като една от най-престижните институции в света, заради великолепната гама супер-коли на тяхно разположение, дали биха се справили в една среда от средностатистическата реалност на света. Но не им се налагаше на тях да си задават подобни въпроси, те не живееха в средностатистическата реалност, бяха се пренесли в бъдещето и то в добрия му вариант.
Видях докато пътувахме преди малко с автобуса една идея по-различна обстановка зад автобусните стъкла. Също нови и красиви сгради, но не така високи като кулите в центъра. Явно, минавахме покрай малко по-обикновен жилищен квартал, или поне за разбиранията на Дубай.
Историческото селище Бастакия отново.
Качихме се отново на метрото с Веси и поехме обратно към старата част на Дубай. Много я бе заболял вече кракът, та взе тя разумното решение да се прибира и да почива преди утрешния полет. Аз пък продължих към Бастакия, възстановеното старо селище на старите жители на съвременния град. Вчерашният ден ме бе научил, че може да се разгледат някои от къщите и отвътре. При това срещу билет само от 50 дирхана (около 25 лева) можеха да се видят цели 17 къщи, а една от тях бе дори дворец на царската фамилия на емира.
Нетърпеливо затичах по новите стари тесни сокаци да търся касата. Не я открих от първо тичане, та попитах един от охранителите в бяла униформа. И се оказа, че смисъл да тичам нямало никакъв. Безплатно било днес посещението на къщите, само че повечето били затворени в неделния ден. Загледах го с невярващ поглед, нали точно вчера, дамата от касата ми предложи да дойда днес. Бях пристигнала вчера около 3.00 часа следобед, а къщие работели до 18.00 часа. И попитах дали не е по-добре да дойда направо в утрешния ден, че да разгледам всичко спокойно. И да, потвърди ми с усмивка дамата, така трябвало да направя, за да имам достатъчно време да обиколя всичките къщи. Така и направих, а ето че нямаше нищо за разлеждане. Добре, нещо явно не се бяхме разбрали с вчерашната дама. Дали тя бе пропуснала да прецени, че ми отправя покана за почивния ден на комплекса, дали бе станало друго, но стоях пред затворените къщи и мислех. Защо тези добри хора бяха решили да затворят комплекса точно в починия ден на туристите, нали именно тогава те имаха възможност да обикалят по забележителности. Тълпите туристи днес още повече задълбочиха смущението ми, в пъти бяха повече от вчера и като мравки се щураха из тесните улички на стария бедуински град.
Кафе пауза в стария сук.
Разстроих се малко от това, че нямаше да мога да видя бедуинските къщи от по-новото им време, на всичкото отгоре напразно бях бързала. И се оказах в един почти цял след обяд с никакви планове. Да знаех, че са затворени, да бях отишла до градината. То, можех и сега да тръгна, но до колко ли работи и има ли смисъл, а ми се пиеше и кафе. Добре, време е за кафе пауза, ще си взема едно капучино, ще си почина пред водите на канала и ще реша скакво да правя. Огледах се, кафене наоколо нямаше. Имаше, наистина два ресторанта и сигурно щяха да предлагат и кафе хората, но не ми се щеше да сядам по такива официалности. Сетих се за бедуинския Старбъкс от вчера и поех към съседното бедуинско селище. Излизаха от салона му хора с големите чаши димяща течност, тръгнах да влизам и аз по тях. И тръгнах, но не влязох, ограничих се единствено с отварянето на вратата. Такава голяма опашка ми откри тя, че бързичко дадох заден, не ми се чакаше чак толкова. Огледах се с жадни очи и те ти малко кафене малко по-натам. Нямаше никаква опашка и бързо ми направи капучино усмихнатият барман. Е, не бе с размерите на онова от „Старбъкс“, но ароматът бе същия. А и ми направи симпатичният барман сърчице върху пяната, така че вибрациите на настроението ми се върнаха на полагащите им се за пътуване висоти. Намерих си и каменно бордюрче недалеч и седнах с изглед към водата и минаващите лодки. Изядох набързо пяната, тя ми бе най-любима от цялото капучино. И докато чаках да изстине останалата течност, написах в „гугъл“ „работно време на градините“. И както си мислех, че ряботят само до залез, така се оказа, че са отворени от 09.00ч. сутринта чак до 21.00 ч вечерта. Както се казва, време имах достатъчно. Изпих си с наслада капучиното, въведох маршрута в „гугъл карти“ и поех към близката метростанция. Имаше метро до някъде, а това някъде бе именно молът на емиратите, от където току що се бях върнала. От мини автогарата пред него тръгваше автобусът и за градините. Ако знаех, че къщите на Бастакия са затворени, нямаше да се разхождам излишно с метрото, а направо от единия автобус щях да се кача в другия. Щях, ама не знаех и чинно поех по червената линия към Мол на емиратите. По познатия вече път изтичах до автобусната спирка до водата. Трябваше ми този път автобус 105. Той също минаваше на 30 минути. И компенсира ме Вселената за разкарването, дойде автобусът само след 5 минути след като застанах на спирката. След нови около 30 минути возене пристигнах на спирката на Градината Miracle garden.
