От самото начало пътуването тръгна навъпреки. Бяхме го планирали за края на декември. Но по ред причини го изместихме за края на ноември.
Е, самолетните билети бяха купени. Това беше най-лесната и най-приятната част от всяка организация.
И се оказах с точния брой дни, необходим ми да кандидатствам и да ми издадат виза за влизане в ЮАР. Още една точка в наша полза.
Пуснах си електронен формуляр и за виза за Зимбабве. Да, планът беше да отидем в Кейптаун, ЮАР. След като посетим града, пингвинчетата и нос Добра Надежда, да отидем до водопада Виктория. Той пък на границата на Замбия и Зимбабве се намираше. И като ще е така, точно си беше моментът да посетим и двете държави. Че и до Ботсвана да отскочим. Нали е наблизо.
Свазиленд и Лесото на включихме в плановете си. Въпреки че на практика се намират на територията на ЮАР. И не защото не са ни интересни. Много красиви неща четох за тях. Само че и друго прочетох. Около 80 процента от населението СПИН ги морял. Не че предвиждахме да извършваме дейности, от които да го хванем. Ама то и по други начини можело. Пък при 80 процента, страшнично ни дойде. Та, засега ги оставихме по-встрани.
За Замбия можехме да получим виза „он арайвъл” – на пристигане на границата. За Ботсвана не ни беше нужда изобщо.
И така. Един ден преди отпътуването аз имах в паспорта си виза за ЮАР. И отговор от Зимбабве. Тук съдбата свири 1-1.
Визата за ЮАР не бях се сетила да поискам за бъде многократна. Самият служител в посолството, след като ми видя билетите от Замбия до Кейптаун, ми предложи да ми издаде многократна. Ето точката в полза на нас. Повечето държави предлагат не многократна, а двукратна. Както се оказа по-късно, двукратна в този случай нямаше да ни е достатъчна. И за наше удобство, специално ЮАР предлагаха и ни издадоха многократна. Отново.Точка за нас.
Формулярът, пристигнал по електронната ми поща от Зимбабве, носеше всички атрибути на виза. Имаше си печат, официална бланка. Все белези, които в в напренатого ми ежедневие два дни преди заминаването ми, ме накараха да приема, че имам виза и ме препятства да се зачета подробно в получения формуляр. След като има цветен печат на МВР и всички останали атрибути, как можех да се усъмня, че гражданин на ЕС, упражняващ все пак една престижна професия, е получил виза. Нито имах време, нито нужда, да чета формуляра. Разпечатах го. Е, по-късно щеше да се окаже, че това си беше точка срещу нас.
А, както се оказа, ден по-рано започнали обърките.
Всъщност, Вес излетя от САЩ един ден преди мен. В деня на излитането получила мейл от „Експидия“ – посредникът, от който купила билетите от Лусака, Замбия, до Кейптаун. Само да спомена, значи, че само тези билети тя закупи от американския посредник. Останалите, закупени от мен, чрез българския( който се оказа гръцки) посредник, проблем не ни донесоха. Нищо лично национално, както се казва.
Та, полученият от американския посредник мейл съдържал съобщение, че полетът за пореден път бил променен. Това вече се било случило. Тоест, макар и не необчайно, се случило за втори път. И то в момент, в който тя не може да реагира, тъй като трябва да тръгва за летището. Само дето промяната си беше доста съществена. А се състоеше в това, че вече междинното кацане беше в Намибия. За която визи нямахме. И време да си ги осигурим също.
Но полетите предстояха. И след поредица такива, излетяли от България и САЩ, кацнахме в Кейптаун. И продължиха обърките. По предварителни данни, моят полет кацаше един час по-късно от този на Вес. Бяхме се уговорили тя да ме чака в залата за пристигащите. Дори се шегувахме, че аз ще кацна като у дома си – има кой да ме чака. Заради тези уговорки някак си шокиращо ми прозвуча името ми още преди паспортен контрол. Да, наистина беше Вес. Какво прави от тази страна, вече от един час трябваше да е в залата на пристигащите? Няма значение, прегърнахме се на южно африканска територия. Някой от служителите на паспортен контрол решил, че има нередност във визата й за ЮАР. Някаква дата не била вписана. Та щели да я държат, докато не отвори посолството на ЮАР в САЩ. Това щеше да се случи след около 6 часа. Е, не дочакаха отварянето. След час я освободиха. Не знам как решиха, че проблем вече няма. Може би твърдата й позиция да не да дава рушвет помогна за това. Защото все пак, легална причина да я задържат, нямаше.
Бях чела в туристическите форуми, че даването на всякакъв вид рушвети по тези географски ширини са доста обичайна и очаквана от туземците практика. Е, ние не бяхме настроени по този начин.
След първите обърки, пътуването ни вече започна. Тук е моментът да спомена, че това беше едно наистина мистично пътешествие. Пълно и с обърки, и с прекрасни, уж случайно подбрани, знамения.
Ето следващата. Хостелът ни в Кейптаун носеше името „Home base”. Както знаете, подбирам местата си за спане по най-евтина цена. Така че името наистина беше напълно случайно. Оказа се, обаче, че нищо, всъщност, не е случайно. Именно като Home base (домашна база) беше той за нас. В него се връщахме на три пъти от различните ни миткания по съседните държави.
Оказа се наистина приказно място. Разположен на три етажа. Стаите нямаха номера, а имена. Името на стаята беше илюстрирано на вратата. Коридорите също бяха изрисувани. Всяка стая имаше различно обзавеждане, съответстващо на името й. Ние сменихме три стаи в този хостел по време на трите ни пребивавания в него. И трите си имаха собствен стил и дух.
На последния етаж – последен и за сградата – се намираха общите хол и кухня. Част от хола беше изнесен на терасата. И като седнехме да си пием сутрешното кафе, гледахме към изправилата се срещу нас „Тейбъл маунтийн“ ( маса-планина). Под нея градът и сградите. Вечер пак там посрещахме залеза на чаша вино. Не можеше да бъде по-добре!
Персоналът, като в почти всеки хостел – готини млади хора, готови да помогнат и да ти прочетат мислите и желанията. Прегръщахме се с всички още след първата вечер. Готвачът беше невероятен сладур на около 45 години, явно щастливо омъжен. За закуска правеше най-невероятните здравословни мъфини. А ако му донесеш продукти, спряташе всякакви ястия по поръчка. Навсякъде в хостела цареше приятелска и задушевна атмосфера. Вес намери на терасата много интересни събеседници. Момичето и момчето на рецепция всеки път ни посрещаха с „добре дошли“, питаха ни как е минал денят ни, помагаха ни да планираме следващия си ден. Даваха ни съвети, показваха ни на картата къде да отидем. Заедно чертаехме маршрутите за обиколките си. Наистина се чувствахме като в дом. А че е именно „Home base“ осъзнахме в пълнота през поседния ден от нашето пътуване, когато се върнахме в същия хостел, за да тръгнем към България. Но, за това по-късно.
