Трудно беше да се откъснем от любезността на домакините ни. Но най-после сме навън. Ние сме в Африка! Какво ли ще видим? Ами, на първо време черни хора. Е, толкова черни хора наистина не бях виждала след Бразилия. Въпреки, че Кейптаун се оказа добра подготовка за Африка. Все пак тук живеят доста бели хора. По-малко са от черните, но все пак се срещат. В следващите дни се оказвахме за дни наред единствените бели хора наоколо.
А местните наричали града си с кратичкото „Кейп“. Изобщо, южноафриканци обичали да съкращават. И го правели с каквото могат. Това ни разказа таксиметровия шофьор на път към хостела.
Каза ни също, че в ЮАР се говорят 11 езика. И всички те били официални. Гражданите на републиката говорели помежду си на какъвто знаят. И за да се разбират все пак помежду си, държавният апарат ползвал за официален английския език.
От 11-те местни, 3 били „куики“ езици. Онези, които се състоят сякаш от откъслечни звучи, изкарвани от езика чрез прещракване по небцето и чрез бузите, оформяни в съответни форми, за да излезе нужния звук.
Проведе ни среднощният ни шофьор и демонстрация.
И нали все питах как е думата „благодаря“, ни каза, че на един от 11-тте езика звучала като „Куля“.
Попита ни и той за нашата дума. Че се опита и да я произнесе. И нищо повече от „Диаболеля“ не успя да постигне.
На доста от пътуванията ми ме предупреждаваха- чрез форуми, а и лично хората, че трябва да си пазя личните вещи от кражба. До сега, слава Богу, нищо никъде не ми се случи. Е, Кейптаун ни поднесе подобна изненада още първия ден. Всъщност, още щом излязохме от хостела, се случи втората обърка – фотоапаратът ми отказа да се отвори. Всички, които знаят колко много снимам, могат да придобият представа относно размера на изживения от мен ужас. Аз съм на края на света и не мога да снимам. Истински ужасен ужас!
За късмет, съвсем близо до хостела се оказа магазин за фототехника. Служителят там ми обясни, че повредата според него е непоправима. Трябва да се смени апарата. И вднага ми предложи няколко модела. Не бях настроена да си купувам апарат точто от Кейптаун, та насочих усилията си към моя си. Колко ли не го мъчех, говорих му, милвах го. Не поиска да заработи. Вес видя отчаянието ми и ми връчи нейния фотоапарат. Тя щеше да снима с телефона си.
И излязохме на улицата. Инструктирани от всички наоколо, държахме телефоните по джобовете си. Аз определих единият джоб за телефона, другият за апарата на Вес.
И след по-малко от час от излизането ни, вече се опитаха да ми откраднат апарата. Никога не ми се беше случвало. И доста си беше гадно. Не успяха, слава Богу. Но от самото покушение ми остана доста неприятен спомен. Събраха се няколко черни и ни гледаха. Само като ги чухме как си говорят помежду си, разбрахме интуитивно, че си говорят за нас. Но нищо не можехме да направим. Ние бяхме просто на улицата. И тогава двама от тях ме обградиха и единият се опита да ми вземе апарата от джоба. Аз се дръпнах и, Слава Богу, той не настоя, а си продължи по пътя. Явно има надежда. Все пак можеха да довършат опита. Можеха да направят много неща. Но с това се размина.
След два дни ми се случи за втори път. Отново някаква чернилка ми нападна джоба с апарата. И отново го усетих и се дръпнах. Тогава го видяха намиращите се там местни и се нахвърлиха да му се карат. Но аз се стреснах доста сериозно. Както и да е апарата. Ами паспортът си беше с мен. А без него нямам измъкване. В общи линии, доста стресиращо премина пътуването ни благодарение на тези два опита, и то в самото начало. Повече покушения не ни се случиха, но страхът и подозрението ни следваха като доста верен спътник.
На фона на тези страхове, прекрасното, което се случи беше, че в края на първия ден, фотоапаратът ми ми прости и реши да се отвори. И си работеше, хайванът. Дано не ме оставя друг път! И с него продължихме.
Та, Кейптаун. Не е истинската Африка. Ако се абстахирахме от черните навсякъде, все едно си бяхме в обикновен европейски град.
А за удобство на туриста, местните бяха предоставили туристически двуетажен автобус, с чийто еднодневен билет можехме да си обикаляме града и да слизаме на избраната от нас спирка. А след това да се качваме на следващия автобус. И от спирка на спирка, добре да обходим всички забележителности на Кейптаун.
И на автобуса се метнахме за начало. Нямаше по-добър начин да се ориентираме в града от висотата на втория етаж.
И от тази висота на автобуса Кейптаун се разкри пред нас доста красив. Особено крайбрежните квартали на богатите. В тях няма дори усещане за Африка. В него белите си живеят в стъклен похлупак. И тези квартали те приемат за свои. Няма да забравя срещата ни на едно от летищата с местна кейптаунка от бялата раса. Тя с интерес слушаше нашите разкази за другите части на града. А и не можеше да ни се начуди поради що сме ходили натам. Нали крайбрежните квартали са така прекрасни. И морето е отпред. И партита се сучвали непрекъснато. И си живееха те в този район, без идеята за принадлежност към големия град.
А морето беше истински синьо. И пясъкът уникално бял. Само като го зърнахме от горния етаж на автобуса, без дори да се погледнем, се запътихме към изхода. Тук трябваше да се слезе! Не можехме да устоим да заровим босите си крака в тази финна белота. И прекарахме на брега едно добро количество време.
Районът беше чист и безопасен и нищо не смути туристическата ни разходка. Или поне така си мислехме, докато не се прибрахме в хостела. Само при вида ни нашата мила домакиня занемя и отстъпи една крачка назад.
-Защо не се пазихте! – възкликна тя.
И се поогледахме ние по-внимателно в близкото огледало. При мен пораженията не бяха така фатални, но Вес беше придобила изгаряне на лицето, което беше излязло от рамките на козметичния дискомфорт и беше преминало в истински медицинско изгаряне.
Изобщо пък за това не бяхме помислили. Денят беше леко облачен и пряко Слънчо не ни печеше. Затова, макар подготвени с всякакви противослънчеви мазила, не намерихме за нужно да ги използваме. Аз, пък, както винаги, си се мажех често с моите какаово-кокосови масла. Не против слънце, а против сухотата на кожата ми. Че и вятър добър ни следваше през целия ден и допълнително ми изсушаваше деликатната обвивка. И в този момент осъзнах, че вярно било написаното за тези масла, че на всичкото отгоре и от слънцето пазят. Аз бях порозовяла, но никак не можех да се меря с мехурите по лицето на Вес.
И от нашата домакиня разбрахме колко е важно да си добре защитен от слънцето, независимо от времето навън. Кейптаун бил едно от местата на планетата с най-неприятното слънце. В смисъл, то слънцето си е едно и е приятно. Нещо с озоновата обвивка не било наред в този район. Следващите дни се убеждавахме в това изказване. Беше ни повтаряно от всеки срещнал ни и стресирал се от вида на Вес. На няколко пъти дори ни спряха напълно непознати с препоръката да отидем на лекар, или поне да си купим нестероидни илячи. На лекар не отидохме. Но аптеки посещавахме на няколко пъти. И, Слава Богу, след десетина дни лицето на Вес си върна прекрасното излъчване.
Но от този първи ден не пропускахме да се шпакловаме с добър слой слънцезащитен крем и да нахлупване шапките до върха на очите.
