Още щом изпихме сутрешното си кафе на втория ни ден, оформихме плана за деня. А той беше, както се казва, пред очите ни. Нали към Тейбъл маунтийн гледахме от верандата на хостела с димящата чаша. Хич, трябваше и от близо да я видим.
Метнахме се на туристическия двуетажен автобус, намазани със слънцезащитен крем и снабдени с шапки. И слязохме на спирката пред планината.
Името си Тейбъл маунтийн, което в превод е планина-маса, получила планината заради платовидния си връх. Наместо множество хълмове, като маса се простирала тя. И така я нарекли местните.
А нагоре тръгват китни планински пътечки. Като истинска планина, каквато си е всъщност.
И немалко хора вървяха редом с нас.
Всъщност, до върха на планината имало изграден лифт. Само че в нашия ветровит ден не го пуснаха от съображения за сигурност. Та ни подариха едно невероятно изкачване.
С истински страхотни гледки. Пълни със зеленина и цветчета.
Наистина прекрасно катерене! Усмихнати хора от най-различни националности, цветя, океан.
И семейство истински запалени планинари. Двамата им малки потомъка бяха опаковани по гърбовете на родителите си и озвучаваха планината с детския си смях.
Не ни се слизаше. А трябваше. Туристическата ни програма не предполагаше безкрайно заседяване на едно място. Предстоеше ни екскурзия към залеза. Туристическа атракция, при която срещу заплатената такса туристите бивахме вземани от пристанището и извозени до върха на Тейбъл маунтийн, за да посрещнем „най-вълшебния залез, който сте виждали“.
Е, нали туристи го разигравахме, не можехме да не се вържем на тази туристическа реклама. И тръгнахме натам.
Натоварихме се на „безплатния” круиз из пристанището. Безплатен, понеже беше включен в билета за залеза. И по същите причини задължителен. Като пари са се давали, не можехме да го пропуснем.
А в общи линии, напълно спокойно можехме. Пътуването представляваше 20 минутно плаване с малко корабче от този контейнер до другия контейнер на пристанището. С интересно кому важни обяснения какъв е всеки един контейнер.
Единственото интересно за нас беше, че на места по дървените скари се бяха излегнали на припек няколко моржа. Освен че ни умиляваха с вида си, тези мили създания хич и не се интересуваха от нас. А просто си се бяха разплули под слънчевите лъчи.
Чак сега осъзнавам защо така и не се увенчаха с голям успех стремежите ни да намерим типична и национална храна. Ами, те почти нямаха. Бяха приели кухнята на колонизаторите си.
За сметка на това, случихме на две музикални представления. Едното беше саксофони и черни мъже. Ноторно добра комбинация.
Другото беше на група черни жени, които пееха и танцуваха. Наистина музиката им е в кръвта на тези хора! Не правеха никак сложни движения, но просто цялото им тяло участваше, цялото им същество играеше. Преди време бях чела за някакво генетично изследване на различните раси. Оказало се, че нямаме кой знае какви различия. Но черната раса имала повече склонност към музиката и танците. Еми, личи им. Те целите са движение. И самата им музика просто те кара да изпъчиш седалищните си части и да започнеш танца.
Толкова бяхме погълнати от тази магия, че едвам се отлепихме, за да тичаме към автобуса за залеза.
Залезът се оказа не чак най – вълшебния, който сме виждали, но все пак. Мястото си беше добро. Високо в планината, на едно плато. Всъщност, нямаше как да е зле. Само дето един час пътувахме и много, много вятър ни надуха. Е, нали сме туристи, бяхме длъжни да го преживеем.
Пък и така и така бяхме там, седнахме сред множеството туристи и се загледахме в залязващия Слънчо.
По-интересната част беше, че връщането беше в час след крайния за туристическия автобус. Нали си имахме целодневен билет за него, с него и мислехме да се приберем до хостела.
Само че като на много туристически дестинации, и тук бяха пренебрегнали туристическото удобство в името на спечелване на някоя допълнителна пара. Много се подразнихме тогава, но подобно гледане на туриста единствено и само като източник на пари бях наблюдавала не само тук.
Как можеш да направиш тур, за който туристът плаща допълнително и да го лишиш от вече платения от него начин на прибиране до хостела?! Разбира се, до автобуса чакаха строени множество таксита. Все пак, тази туристическа маса трябваше да бъде прибрана. Наистина гледаха на белия човек на източник на безкрайни пари.
С Вес решихме, че това ни идва твърде вповече и решихме, въпреки късния и тъмен час, да се приберем пеша. В крайна сметка, видяхме, че сме съвсем наблизо. Абе, бая шубе събрахме по пътя и с бая висока скорост се движехме. И, в интерес на истината, нищо не ни се случи. Дали негативната ни настройка от всички наоколо, дали все пак двата опита за кражба, но си създадохме едни доста неприятни очаквания. Които, за щастие, по никакъв начин не се реализираха.
Пристигнахме си в базисния дом. Там свалиха умората и притеснението ни с топлината на усмивките си. По-късно с приятни разговори и червено вино на верандата с поглед към Тейбъл маунтийн.
