Следващият ден се насочихме към истински автентичната част от града. Старият квартал с шарените къщи Бо каап.
В Буенос Айрес открихме също такъв квартал –Ла бока.
Идеята на тези квартали е, че навремето в тях са живеели най-бедните жители. И понеже не са имали финансовата възможност да спазят градоустройствените правила, всеки е боядисвал къщичката си с каквато боя е имал. И така се е получил един изключително колоритен и шарен квартал.
И както често се случва, признакът на бедност някога, в съвремието се превърнал в притегателна сила за туристите. Сега вече къщите не изглеждат никак бедно. А мазилката им е видимо прясна и добре изработена. Но продължават да изглеждат уникално и нелогично шарени. Но пък весели и безкрайно подходящи за туристически снимки.
Недалеч от този квартал имаше базар, обрисуван от хостелиерите ни като много типичен, пълен с национални вещи и храна.
Е, отидохме. Може ли да се изпусне такова типично нещо.
Не знам колко беше типичен. Но на пълен битак от периода на ранната ни демокрация си изглеждаше. Всякакви боклуци – дрехи, вещи, храни. На сергии мръсни, продавани от продавачи нечистоплътни и неприветливи, освен ако не изкупиш цялата им сергия от раз.
А отпадъци и мръсотия всякакви бяха между сергиите, под сергиите, над сергиите, изобщо, навсякъде, където имаше празно място от вехториите, изложени за продажба. Но пък и какво типично и национално можем да очакваме от народ, който до преди няколко години е бил колонизиран.
И тук, както в цяла Южна Америка, имаше изградени високоскоростни платна по средата на пътя. За автобусите от градския транспорт бяха предназначени. На места дори бяха оградени с преградни стени от останалите платна. И това даваше възможност на автобусите да се движат освен безпрепятствено, и доста бързо. А до спирките се стигаше или по нарочни подлези, или пък по пешеходни пътеки.
Само една малка подробност – това в светлата част на денонощието. Падне ли слънцето, работа по улиците белият човек няма!
Както ни каза един от таксиметровите шофьори, нощно време излизат животните. Ама не ония от джунглата, а тези на два крака.
Стреснати от двата опита за кражба, ние дори не си и помислихме да проверим нощния живот. В общи линии, след здрач се закотвяхме в хостела на по чаша червено вино. А с Вес винаги има за какво да си говорим и времето все не стига. Пък и достатъчно интересни личности от цял свят беше събрал нашият Home base.
И дойде последният ни ден. След много прегръдки и всякакви пожелания от нашите хостелиери, поехме пътя към летището.
И вече на светло, видяхме истинското гето на Кейптаун. Шареният квартал Бо каап може и да е бил някога квартал на бедните. Но днес се беше превърнал в доста приятно и китно местенце.
Истински бедните живееха в тези покрайнини.
В началото за тях бяха построени напълно прилични жилища. И част от нуждаещите се бяха настанени в тях.

Само дето не стигнали за всички. И останалите продължават да живеят в потресаваща бедност. Ламаринени фургони наместо къщи. И купища сателитни чинии върху тях.

Като гледах тези рушащи се постройки се сетих за прочетеното за града.
Интересна беше ситуацията с населението. В самия град живеят около 500 000 души (2011), а около него – около 4 000 000 души.
Не по-малко интересна беше ситуацията и със столицата на страната. Оказа се, че ЮАР си няма една определена столица, а цели три.
И Кейптаун е законодателна столица на страната, доколкото именно в него е седалището на Парламента на ЮАР.
Останалите две столици са Претория и Блумфонтейн.
В Претория успяхме да отидем. И по нищо градът не се и приближаваше дори до грандиозността на Кейптаун.

