Настъпи денят за Нос Добра Надежда. Една от черешките ни на това пътешествие. Освен че щяхме да пътуваме до носа, последната отсечка щяхме да преминем на колелета, които ще бъдат натоварени за нас в минибуса. Вълшебно!
Както обичайно, натовариха ни в минибус, събрани от различните хостели и хотели. Все приятни млади хора.
И още по пътя се започна с туристическата цигания. Всъщност, тегличът за колелета им се бил счупил. И нямало да има колоездачен тур до носа.
Добре, толкова ли беше трудно да се наеме друг теглич, да се отремотира този, или да се купи нов?! Все пак, доста туристи са платили немалка сума именно за този тур, в който е включен колоездачния участък. И едно е да си караш спокойно с колелото и да се наслаждаваш на прекрасните гледки, друго е да ги профучаваш с буса и да се радваш на единствената неразмазана снимка, направена през прозореца.
Но нали се разбрахме да не си разваляме настроението, сипахме му пепел. И се загледахме през стъклата на минибуса. Нали трябваше на бърза скорост да възприемаме околната действитеност.
Екскурзията ни имаше няколко спирки.
И първата ни спирка беше на гости при моржовете. Качихме се в мини корабче и отплавахме към близките острови. И на един от тях видяхме цяло поселение от множество моржове. Някои си се припичаха на слънце, други плуваха, трети се закачаха. Изобщо, живееха си моржовия си живот.
Освен умиляващия вид на моржовете, имаше и още нещо. Миризмата, която се носеше покрай тях. На концентрирано на едно място значително количество изпражнения. Ама истински силна. И трудна за понасяне дори при вида на миловидните моржове. Вес ме подкачи с това ли смятам да запомня острова. Сега, не че моржовете не бяха впечатляващи, ама и миризмата беше незабравима.
Другото странно беше, че всички моржове бяха буквално накацали на единия малък скалист остров. На съседния, който се намираше примерно на около 300-400 м. нямаше нито един. Явно, стадното чувство е познато и при този вид бозайници. Или пък в състава на скалата има нещо така притегателно, че ги кара да не отлепят мокрите си тела от нея.
Погледахме ги и, прогонени от аромата, се отправихме наобратно.
Това ми беше втората среща на живо с пингвини. След Патагония. Но пак си беше удивително. Още повече, ги случихме в период на смяна на козинката. Все пак, там настъпваше лято. И си сменяха гъстата сива шубка с лачения черен смокинг. Много бяха сладки! Имаше още облечени със сиви шубки, други бяха доста проскубани. А някои от тях баха вече в елегантния си бяло-черен и лъскав вид.
Не съм сигурна дали знаех до този момент, че пингвините си сменят козината. И в този момент за пореден път се прояви величието на Природата. Как се грижи децата й да оцелеят! В периода на смяна на одеждите, пингвините не могат да влизат във водата. И доколкото именно тя е източникът им на храна, близо месец те не се хранят. Значи, и в природата има пост. Поредно доказателство колко полезно е гладуването, всъщност.
Като на всеки туристически тур и при този- много време се пътува, малко време се разглежда. Заради това с Вес тичахме от място на място. И срещнахме много, много пингвинчета. Е, няма толкова мили и прекрасно – елегантни същества! Уникални са като се затичат към водата на двата си крака. Милички са като си говорят. А като започнат да се милват и гушкат, сърцето ти спира. Страшни сладурковци!
А на връщане видяхме нещо като вкопани в земята бурета. Това им били жилищата за през зимата. Обичайно пингвините сами си копаели дупки в почвата. А тези вкопани бурета им били подарък от загрижени за тях хора.
И добрата изненада се оказа обядът. Направихме го в едно мини къмпингче. На една маса водачът ни наряза огромна купа с прекрасна салата – маруля, чери доматчета и сирене. Имаше дресинг за гръцка салата, маслинки. Още два вида сирене, някакъв колбас и прекрасен пресен хляб. Наистина ме впечатлиха! Учудването ми от наличие на дресинг за гръцка салата се оказа съвсем не на място. Както се убедихме впоследствие, из цяла Южна Африка предлагаха гръцка салата. И то не само изглеждаше като такава, ами така се и именуваше. След хилядите въпроси, които отправяхме към различните туземци, така и не попитахме за мистерията с гръцката салата. Явно, не стига едно пътешествие да зададеш всички въпроси, които възникват след като се прибереш.
Нахранихме се бързо и използвахме оставащото време да побродим наоколо. Сред истинския африкански безкрай. А насред него мама щраус си пасеше малките щраусчета. Само бях чувала, че в Африка е пълно с животни. И да видя толкова много, и то в естествената им среда, без зоопарк, или резерват-парк, си беше истински красиво!
Тук разбрахме и нещо друго. Че всички високи дървета, които виждахме, не са кореняци. На голяма част от тях пък короната беше изкривена на една страна. Същите дървета с изкривена корона видях в Патагония. Това било от силния вятър. Толкова бил силен той, а и почти постоянен, че дори дърветата започвали да растат настрани.
За миг се пренесох в Патагония. Както и там, тези високи дървета, били привнесени от вън. Тук си виреели само храсти, което е обяснимо с ветровития климат. Колонизаторите, обаче, решили, че и тук ще се отглеждат високи дървета, и ги насяли. Е да, ама срещу природата трудно се върви успешно. Дърветата се хванали. Климатът е влажен и топъл през половината година. Само че, неподходящ за тях. Те започнали да растат твърде бързо. Дървесината им станала твърде пореста.
И до какво довело това? Първите отсечени дървета послужили за направа на бъчви за вино. Е, оказало се, че заради порестата им структура, виното изтекло. И сега дърветата продължват да си растат. Но дървесина за бурета и всякакви дървени чудесии се внася от Европа.
