Нос Добра Надежда

Потеглихме ние. И от първата, към втората черешка се предвижихме.

Най – после на носа. Нос Добра надежда! Направо не можех да повярвам! За втори път тази година бях на края на света. В началото на година бях на Нос Хорн в Панагония, Южна Америка. А сега бях на най-най, ама най – южната точка на континента Африка.

Ето,точно тук са минавали всички кораби на пътешествениците, за които четях в пубертета и си представях чудните извънгранични земи. Точно тук са си говорели моряците, тръгнали да търсят нови светове. Тучно тук са се молили Бог да пощади живота им по време на големите бури. И точно тук са крояли планове за велики завоевания и несметни богатства. Е, точно тук са товарили и човешки същества, предназначени за роби.

Наистина, кръстопът. На пътища, на времена, на нрави.

Велико е да застанеш да този най-краен камък от континента.

И ето го от другата му страна. Най-последният камък на Африка.

Загледах се. Помечтах. Благодарих за невероятната възможност, която ми беше дадена. Сега, в този момент, аз не съм в къщи, не съм в кабинета. Аз съм на Нос Добра Надежда. При пътешествениците, при изгубените души, при неумиращата надежда. Наистина благодаря за шанса! Сякаш успях да усетя енергията и мислите на всички моряци, минали през носа. Множеството приключенски романи, прочетени по време на пубертета, разбира се, помогнаха. Оживяха пред погледа ми. Усещането да си там, за където си чел като превръщащо се в човече дете, е наистина вълшебно!

И за да бъде преживяването пълно, там, на края на света аз чух една мелодия на говор. Не различих нито една дума. Усетих мелодията. Обърнах се към хората зад мен и ги попитах „Извинявайте, Вие на български ли говорите”  „Да”, отговориха те, видимо смутени. Невероятно! На края на света да срещнеш българи. Били сме малко и били сме изчезващи. Навсякъде  сме!

А семейството беше невероятно! Двама съпрузи и един страхотен 3-4 годишен Нестор. И двамата упражняваха спорт, свързан с вода и парашут ( явно непознат за мен) и идвали вече втора година за семейната си почивка тук. Малкият Нестор от 2 – месечен бил тръгнал по планини. Тези хора олицетворяваха идеята ми за семейство.

Когато го попитах дали можем да се снимаме с едно прекрасно българче, Нестор не отиде да се крие срамежливо при мама, а каза твърдо „Да“,  прегърна ни мъжки и смело позира.

Хора, България е жива! Наистина сме специални! Нямаше по-добър подарък и за двете ни от този! Може и компенсира всички минали и предстоящи обърки по пътя ни.

Затичахме към буса, че наближаваше часът на уговорката.  И, тичайки, правехме последните кадри на това вълшебно място.

При невинната молба да бъдем снимани до табелата, обозначаваща носа Добра надежда, един от молените пое апарата ми. А другите от групата му просто се присъединиха към нас. Толкова вълшебно беше мястото! Всички бяхме близки. На края на света нямаше непознати!

Казахме „До скоро” на Нос Добра Надежда и се върнахме в нашия базисен дом. Топли усмивки, разпити къде сме ходили и как сме изкарали. Прекрасни разговори, червено вино.