Следваща точка в програмата ни беше другата столица на ЮАР, която аз, към онова време приемах за единствена. Претория. Много смесени отзиви имаше за нея в мрежата. От много малко и безлично градче с голяма престъпност до прекрасен град с много история, че и столица, беля.
И колкото и взаимно изключващи се да бяха, оказаха се верни всичките.
А мистерията се криеше в това, че Претория имаше две лица.
Първото видяхме първата ни вечер в нея. И за да сме по-точни, първата нощ.
Кацнахме ние с късен полет на летището на столицата. И понеже аз отговарях за организацията, Вес ме запита дали съм уредила транспорт от летището до къщата ни за гости. Хич и не ми беше минавало през ум подобно нещо. Все пак, столица, летище голямо, таксита се очакваше да има в изобилие. Че нямаше друга възможност за предвижване, бях проверила. А и ще си се качим на едно от много столични таксита и всичко ще ни е тихо и спокойно.
Е да, ама Африка не напразно е така многолика и непознато-странна за белия човек. Че кацнахма на летище ние, кацнахме. И хич не го докарваше на огромно, шумно и столично. То и на голямо не го докарваше. Една малко по-луксозна автогара си беше, ами! За пореден път се загнезди съмнение в туристическата ми душа. На правилното място ли кацнахме? Как може това да е летището на столицата?
До тук беше само изненадата. Истинското интересно настъпи, когато излязохме от летището в очакване да видим опашката от таксита и единствено досадата от лекото изчакване да ни дели от заветната къща за гости.
Извън летището се оказа доста приятна градинка. Тиха и празна. Празна. Ама съвсем празна. Не само опашки от таксита нямаше. Нямаше таксита изобщо. То и други коли нямаше. И хора също нямаше. Брех, започнах аз почти да се уверявам, че не може да сме хванали правилния полет. Само дето огромните надписи над летището в обратното ме уверяваха.
Добре, мракът настъпваше, а вече добре бяхме подготвени какво се случва в този африкански мрак и колко е важно преди пълната му победа над деня ние да сме на сигурно. И тръгнахме съсе батажа да обикаляме тази градинка и да търсим признаци на живот.
Намерихме някакви униформени люде и отправихме въпроса с такситата. Ами, то имало две-три, те си взели пътниците и тъй като много хора на кацали тук, не се очаквало да се върнат. Ама ние да почакаме.
А има ли смисъл, ще се върнат ли?
А, много малко е вероятно, защото …версията с малкото пътници и прочее… ама ние да почакаме.
Колко африканско. Пълно безхаберие и спокоен и релаксиран живот.
Защурахме се ние по плаца. Току приседнем, току пак тръгнем на никъде. И видяхме полицай един. Униформен, вдъхващ доверие служител на Закона. Нямахме никакъв друг избор, обградихме го и го замолихме да ни упъти и укаже като как да се предвижим до града.
Отговорът му ни довърши. То и неговата смяна свършвала. И самото летище затавряло, щото полети повече нямало. (Абе каква ще е тази мистерия със столицата?) И по-скоро нямало начин да стигнем до града.
След няколко минути очертания на черни прогнози на невъзможност и неизбежност, отсече служителят, че всъщност той се прибира към града и ако иска, като такси да ни откара. Добре, явно теорията с неизбежността беше задължителния театър, разиграван пред туриста с цел мотивацията му да даде исканото срещу предлаганата услуга. Но пък и доста съответстваше на заобикалящата ни действителност. А нощта падаше. Излишно е да казвам, че бяхме готови на „каквото поиска“ във финикийски знаци. И в интерес на истината, поиска напълно прилична за летищно такси цена. А малко по-късно благодарихме, че на изключително свестен човек сме случили.
Закара ни той до нашата къща за гости. Толкова свят съм изръшкала, в такива най-различни страни съм спала и все основно чрез „букинг.ком“ съм резервирала. И не си споням друг път какъвто и да било проблем да съм имала. Е, Африка е по-особена територия.
Застанахме ние на прага на къщата ни за гости, позвънихме. И излезе отвътре една среден калибър африканка. Като разбра кои сме, троснато ни заяви, че тъй като не сме дошли сутринта, тя, за да е сигурна, че стаята й ще бъде заета, я дала на други хора.
Ама как, показвах аз разпечатаните резервации, ние за две нощи. И писах кога ще пристигнем. И вие изпратихте потвърждение. Пък и нали съм гарантиала с кредитната си карта, така или иначе, щеше да си получи цената.
Да, ама тя очаквала не знам какви земни и небесни събития да се случат и дала нашата стая. Други стаи нямала. Ако щем, да се оплачем на „букинг. ком“, тя така или иначе нямала как да ни приеме.
Е, след като се оплаках по-късно на „букинг.ком“ и срещнах тяхната незаинтересованост и безхаберие, разбрах защо е така ядлива и непреклонна африканката и защо така злостно крещи срещу нас в настъпващия мрак.
Но в онази вече настъпила тъмна вечер, ние просто бяхме в Африка посред нощ на улицата. Без интернет и дори идея какво точно да правим и къде да се дяваме. На всичкото отгоре, кварталът беше с малки къщи. Нямаше дори помен от хотел, или каквато и да било сграда, различна от лично-семейна.
Явно с такова отчаяние в очите сме погледнали нашия полицай – таксиметров шофьор, че той се съгласи да ни откара до друга някаква къща за гости. И ни откара. И след като му благодарихме много стотин пъти за добрината и му дадохме съответния финансов израз на същата, благодарихме още толкова стотин пъти на случилата се обърка.
Новата ни домакиня беше най-милото и усмихнато същество. С топлина и думи ни прегърна и ни заведе в невероятна, просторна и уютна стая. На всичкот отгоре, на цена, почти същата от току – що загубената. Така се влюбихме в нея и в стаята, че приискахме и по-дълго да останем. И тук дойде доказателството за липса на пълното щастие. Само за една нощ можела да ни приюти. На следващия ден щели да пристигнат хора, които си я били резервирали. Но пък тя щяла да ни упъти към друга къща. А и имахме вече, макар и слаб африкански интернет. И най-важното, бяхме на защитено подпокривно пространство. Това за африканската нощ си беше напълно достатъчно.
Разквартировахме се, какво се казва и се разделихме по интереси.
Вес трябваше да довършва семестъра и да приема някакви изпитни работи на студентите си. Та се завря в един от ъглите на стаята, където откри две чертички за покритие от мрежата. Както щяхме да е уверим, интернетът в Африка си беше доста слаб.
Аз пък се зарових в същата тази мрежа. И установих, че новата ни къща е на доста добро място. Пешеходно до историческия център. Набелязах утрешната ни програма, че и място за нощуване съвсем наблизо упях да резервирам.
Стигнаха ни силите за по чашка вино и се отдадохме на сладки сънища.
На сутринта спретнахме еднодневните раници и съобщихме на милата ни домакиня, че ще огледаме набързо центъра на града и до обяд ще й освободим стаята.
Тя, обаче, хич не се зарадва на съобщението ни. И побърза да ни съобщи на свой ред особеностите на една от столиците на ЮАР.
Центърът бил прекрасен. И в делнични дни бил пълен с живот. Там били бизнес офисите, както и всякакви магазини, салони за красота и прочее забавления. Та непременно трябва да го видим. Само дето днес не беше делничен, а неделен ден. И в тези почивни дни центърът се изпразвал от към цивилизовани същества и идвали „животните“. Отново не ставаше въпрос за дивите, а за тези на два крака. Интересно ми стана как самите африканци определят хулиганите си на „животни“. Само дето ако ние, такова, го поменем, едва ли ще осъмнем извън някой затвор.
Така или иначе, милата ни домакиня ни каза, че в почините дни, иначе прекрасният център, е свърталище на кого ли не и никой от порядъчните жители на столицата дори на позволява мисъл да му мине да се завърти натам.
Е, не беше нужно да дочакаме острата й дружеска забрана. И сами решихме, че този неделен ден ще обикаляме из по-цивилизованите квартали на града. Добрата ни пътешественическа орисница благосклонно беше заменила липсата на горното знание с отреждането на един работен ден в столицата. И него щяхме да ползваме за по-далечни обиколки.
И останахме в първото лице на столицата. На истински малък провинциален град. С прекрасни жилищни квартали с къщи и ниско строителство. В които се стелеше единствено спокойствие, зеленина и хармония.
