Особеностите на пустинните хора, растения и животни.

Предупредиха ни водачите ни още в началото да не пипаме растенията в пустинята и въпреки това всеки от нас посегна инстинктивно към листата на храста. Само дето не ни удари през ръцете Абду, строго ни напомни забраната и продължи с разказа си. Изключително отровни били много от растенията, виреещи в пустинята. Такова било и това, само че частично, съчетавало  в себе си отрова и лек. Силно отровно било то за очите, дори малко от сока на листата да попадне в нечио око и то завинаги оставало сляпо. За сметка на това, местните приготвяли от листата му силен

дезинфектант и мехлем за рани,  всяка рана минавала веднага след намазването. Знаели за тази особеност дори  козите и газелите, прекалено вкусни били листата на пустинната роза и идвали да си похапват, само че ги  ядяли със затворени очи. Пустинна роза, така нарече този чудодеен пустинен храст Абду. И въпреки че не било валяло през последните четири години, бе запазила розата зелените си листа.

Малко по-встрани растеше и друго растение, нарече го нашият туарегски водач на родния си туарегски език „Арляшим“. То пък било истинска  панацея, листата му, разтворени във вода, лекували  кашлица и диабет, приготвено на мехлем било като  цикатридина за  кожни заболявания  и рани, а приготвените от сока му  капки  прогонвали конюктивит от очите.  Разказа ни Мария как при предишното си идване била със силна кашлица. Постоянно кашляла и без да каже нищо, водачът спрял до растението, набрал няколко листа и просто ги сложил в бутилка с минерална вода. Разбъркал ги хубаво и й поръчал да пие непрекъснато. И така, на глътки, тя изпила водата, а кашлицата започнала да отшумява още същия ден.

Започна да ни разказва Мария и за някакви топки, наподобяващи топки за пинг-понг и ето че ни посочи Абду една от тях. Лежеше си кротко  в пясъка, буквално в нищото. Това бил плодът на растението „кальокан (калокан), наричано от туарегите „Алькат“, от семейство на пъпеша. Заоглеждахме се наоколо, видяхме още няколко топки, но нищо друго освен скали. Добре де, а къде растат тези топки?, попитахме. Нямало го растението им в момента, твърде  сухо било сега и не можело да вирее, останали само плодовете му и то, изсъхнали. Взехме топките в ръце и ги заклатихме. Кънтяха те на кухо и сякаш някакви малки зрънца имаха вътре и се получаваше ефекта на дрънкалката. Остави ни да се порадваме Абду и рече, че това е много важно растение за пустинните хора. Разбира се, в Природата няма напразни неща и това също било лекарство, този път за полови инфекции. Пошегувах се аз, че си слагат болния орган в него, разсмяха се останалите от групата, но именно така се оказа, че работело. Разказа ни Абду, че хваналият инфекция палавник пробивал дупка в топката и слагал вътре пениса си, а топката правела вакуум и изсмуквала вредните  бактерии.

Запозна ни Абду с някои особености на пустинната медицина и ни остави да се наслаждаваме на пустинята наоколо. А в пустинята наоколо стояха като разхвърляни по-малки  и по-големи оранжеви скали. Рече ни водачът ни, че наричали местността Планината Инулуку, а под нея се простирала  равнината Таран. И сякаш специално за туристическите ни снимки, се появиха в далечината и няколко камили.

И друго ни показа Абду в далечината, едно зелено и самотно дърво. Нарече го акация и ни рече, че виреела в пустинята, тъй като за да търси вода развивала кореновата си система в дълбочина до 50-100 метра.

На следващия ден срещнахме и друго, шаваше някакво насекомо ниско в пясъците. Наведох се, бръмбар сякаш, но с ясно изразен син цвят. Видя ме водачът ни как го снимам и промълви с едвам уловима усмивка „скарабей“. Ха, старият ми пустинен приятел от пустинята в Мароко, който със стъпките си бродирал красиви дантели по пясъчните дюни.

Поехме отново с джиповете. Само се качи в джипа нашият шофьор и започна да говори. Така бе проговорил целия вчерашен ден. Спокойно и сигурно държеше волана и не спираше да разказва нещо на спътника си на седалката до него. Така били и двамата туареги в синия джип, потънали в сладки приказки помежду си през целия път. Наистина, с това бяха известни арабите, с доброто си общуване, но така много говореше нашият шофьор по време на шофиране, че чак се замислих дали пък това не е сред задължителните умения при изпита за шофьорски права. През нощта готвачът ни  май не беше спал добре, та заклюма по някое време на предната седалка. Даде му само няколко минути шофьорът да дремне и отново заговори. Такива бяха обичаите тук, с усмивка ги приемах, само не можех да спра да се чудя какво толкова имат да си кажат, че и да си го говорят по цели дни.

В много приказки и увлекателни арабски разговори, след известно време паркираха и двата джипа до една висока скала. Слязохме да се огледаме какво ще ни показват сега и видяхме как започват мъжете туареги да свалят багажа от единия джип. Знаеше Мария и се пошегува с нас, рече ни, че  отварял пустинният ни ресторант. Станало бе време за обяд и се готвеха мъжете да ни нахранят. Четирима мъже пътуваха с двата джипа, по двама във всеки един. Багажът на всички ни бе събран в багажника на единия, а в багажника на другия носеха всички необходими атрибути за пикниците и нощувките в палатки.

В нашият джип пътуваха шофьорът и готвачът. Шофьорът бе облечен в дълга бяла роба и бяла чалма (шаш) на главата си, навиваше я така, че темето му да остане открито. Готвачът бе пременен в също дълга, но кафява роба. Кафяв бе и шаш-ът на главата му и с него той покриваше цялата си глава. В другия джип пътуваше Абду, както разбрахме, шефа на агенцията, облечен в тъмно синя роба с оранжева бродерия отпред. Шашът на главата му бе бял, но много по-богат и оформен като широкопола шапка. По-скромен бе шашът на четвъртия мъж, облечен и той в бяла дълга роба. Попитах ги дали имат значение цветовете на робите им. Нямало, по принцип, било въпрос на избор. Единствено тъмносинята роба на Абду била официална, а бродерията изобразявала символите на туарегите. Другото особено било, че това синьо, не светло и не тъмно, а истинското синьо, гонело мухите, та по този начин Абду си осигуряваше и спокойствие от досадата на малките нахални насекоми. А колко бяха нахални и досадни щяхме да се убедим в следващите два дни. Малки и вредни, бяха сякаш и леко лепкави и постоянно кръжаха около лицата ни. Преди няколко месеца бях ходила на сафари в Кения и Танзания и там ни беше забранено да се обличаме в черно и тъмносиньо, защото тези цветове пък привличали мухите и особено опасната муха Цеце. Явно, бяха познавачи мухите не само на цветовете, но и на нюансите.

Познаваше Абду пустинята, познаваше и хората си и тихо и спокойно ръководеше бизнеса си. Имал много жени навремето, а днес бил щастливо „разведен“ с всичките. Някои живеели във Франция, други в Англия, с тях били и децата му. Не знаел точния брой на децата си, или поне така ни каза. Той живеел често и в Париж, дори джипът му бе с френска регистрация, но обичал да се връща в родната пустиня.  Другият мъж в неговия джип бе с изключително интелигентна физиономия. Владееше и френски, и английски, освен родните арабски и туарег и го подготвяше Абду да поеме бизнеса му. Остарявал и имал нужда вече от спокойствие.

Leave a Comment

Contact Us

We're not around right now. But you can send us an email and we'll get back to you, asap.

Not readable? Change text. captcha txt

Start typing and press Enter to search

Език