Още от палубата на ферибота отправихме поглед към приближаващият се остров.
Самотраки. Или в превод „тракийски Самос“. Друг превод правят днес учените от старогръцки – „високата Тракия“ ( от „самос“ – „висок“). И все заради траките. Траки го били обитавали някога и от тях останало наименованието.
Акустирахме най-после и слязохме бодро от ферибота. Поехме към изхода на пристанището още по-бодра колона от български автомобили. Много бяхме се събрали, а и гърците не пътуваха с автомобилите си. Пътуваха те или сами по себе си, или с мотопедчета. И това и беше правилният начин за пътуване с гръцките фериботи. Твърде скъпо бе превозването на автомобил, особено ако се случеше по-голям, че цената се определяше на дължина. И най-изгодно бе да се плати евтиния билет за пътник без превозно средство. Така и правеха повечето и на острова наемеха мотопедче за миткане. Хем евтино, хем мобилно. Но ние бяхме много хора, добре бяхме уплътнили двата автомобила. Така че, разпределен на всички, разходът не бе така безумен.
За добро, или лошо, провечето български автомобили си останаха в пристанищния град Камариотиса. Други явно на другаде бяха поели. И ние се оказахме сами на пътя.
А той, пътят, излизаше сякаш от приказка. До сами морето виеше и усещахме вълните от едната страна. От другата ни страна представяха зелените си хълмове високите планини на Самотраки.
От там насетне срещахме сал едни кози. И уж не били съвсем диви, но напълно на такива изглеждаха, свободно си щъкаха из планинските недра. И така явно бяха свикнали да бъдат единствени обитатели на дебрите на Самотраки, че никак не ги впечатляваше нашият автомобил. До такава степен не познаваха минаващи превозни средства, че дори не желаеха да ни отстъпват пътя. И чинно карахме ние с бавна скорост зад тях. А когато се наложеше по-дълго да ги изчакаме и, чисто по градски, използахме клаксона като подканящо средство да се махнат, козите само се обръщаха и ни отправяха учудени погледи. И дълго седяха с вперени в нас очи. Преценяваха какви ли са тези пришълци? Какво представляват и какво правят из тяхната територия?
Още в първите минути си обяснихме тяхната реакция и липсата на страх от преминаващи. Просто нямаше такива в обичайния им живот. Едни ний, българите, четири дена из острова кръстосвахме. Гърците си седяха в населените места, нямаха те работа да обикалят острова. И така необичайно бе това туристическо миткане, че и път не бяха изградили. Не бе голям острова, та ни се прииска да му направим пълна обиколка, но се оказа това невъзможно. 178 кв.км бе площта на Самотраки. И едва 59 км бе пълната обиколка на острова, а не можахме да го обиколим. Свърши пътят, не беше изграден да обикаля острова, водеше сал до някой близък плаж.
А на места дори изграденият път бе оставен на природните стихии, през него придошлите реки минаваха на път към морето.
И неизменно навсякъде бяха козите, истински местните обитатели на острова. И шумяха те из шубраците. Излизаха закачливо по разните му там върхове, или минаваха достолепно по пътя. И толкова бяха навсякъде, че насред пустошта срещахме табелки, които указваха да не се паркира под дървета. А от рисунката до надписа ставаше ясно, че козите се катерили по дърветата и приемали паркирания автомобил за степенка към дървото. Заради това можело да си намерим купето издълбано „на копитца“, или дори със счупени прозорци от някой по-геройски скок.
Козите си живееха своя живот и ни забавляваха с ежедневието си.
Очакваемо, отделихме най-голямо внимание на първите ни срещнати. А те се случиха две пъргави козички, една кафява и една бяла. Не тръгнахме да издребняваме коя женска, пък коя мъжка. Важното бе, че чакаха нещо. А се оказа, че чакат някого, съвсем след малко притича малко козле. Видяха го възрастните и тръгнаха спокойно.
Сега, доста черно бе козлето на фона на кафевия и белия индивид пред него, но решихме да не издребняваме по този въпрос, важното бе да са щастливи младите. А те явно бяха. И волни като птички, в случая като козички от Самотраки, пръхнаха нанякъде.
И ние свободно и необезпокоявани пътувахме из острова. По дивотиите му бяхме тръгнали, както се оказа, напълно необитаем изглеждаше островът извън населените му места. И само в малките селца намирахме признаци на цивилизация. И се изразяваха тези цивилизационни признаци в пекарна с ароматни хлебчета, или кафене за гръцкото варено кафе, или пък някой сравнително по-обитаем плаж.
А останалото бе спокойствие. Почти пълна липса на интернет, а на места и обхват. Както бе се изразил нашият стопанин на твърдяния за владян немски:“ Интернет капут“!
И наистина нямаше.
Имаше друго. Тишина. Море. Планини. И кози. И така се отдадохме ние на безвремието, че все ни изненадваше залезът. И го посрещахме там, дето ни и сварваше.
